10 ноември 1989 година – началото на демократичните промени в България. След тази дата започнаха коренни трансформации в много области у нас. Седмото изкуство е една от тях. Какво се случи с него – по тази тема разговаряме с известния български кинокритик проф. Божидар Манов:

„Преди киното беше държавен монопол, произвеждаха се около 25 филма годишно за кинотеатрите, и още толкова за единствената Българска национална телевизия. Всички те бяха с държавно финансиране от единствения продуцент-монополист – държавата. След това, по-точно след 1992 година, когато се разруши този модел на държавен монопол, се появиха много и разнородни по възможности независими частни продуцентски фирми, които започнаха да създават българското кино: игрално, документално, анимационно, с твърде ограничено финансиране на конкурсен принцип. Същевременно БНТ продължи да произвежда филми по предишния си метод. Новите частни телевизии също се включиха в създаването на филми.”

От друга страна, започна „бясна”, по думите на проф. Манов, приватизация на киносалони, а това ограничи достъпа на публиката до родното кино, особено в по-малките градове. И още: лентовото кино на практика започна да изчезва за сметка на новите дигитални технологии и в снимането, разпространението, и в прожектирането. А и в динамичното и объркано време, в което живеем, нашите автори, най-вече в игралния жанр, като че ли не успяха да уловят акцентите в случилите се промени. Всичко това доведе до рязък спад в производството, имаше и нулеви години, без нито един игрален филм, посочва киноведът. С отварянето ни към света и възможностите за повече копродукции започна и съвземането на родното кинопроизводство. Пример за това са игрални филми като „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” и „Източни пиеси”. Те, също и „Дзифт” – родно производство, а и документални ленти, спечелиха множество награди по света. Въпреки това:

„Киното ни е в сложна криза, продължаваща почти четвърт век, с отделни временни успехи. Финансирането, разбира се, не е достатъчно, но воплите „Дайте ни повече пари” не са единственият възможен изход. Необходима е по-друга организация на финансовия и производствен процес. Отдавна се говори за промяна в принципи, критерии, начини на финансиране и субсидиране, на по-сериозно внимание към разпространението на българското кино със съответните пазарни преференции, които трябва държавата да осигури” – отбелязва Божидар Манов.

И още – смениха се и поколенията. На неотдавнашния фестивал на българското игрално кино „Златна роза” във Варна от 15 пълнометражни и 19 късометражни филма повече от половината са на млади режисьори-дебютанти. Важно, обнадеждаващо обстоятелство, но те се сблъскват с изключителни трудности както за финансиране на проектите, така и при екранната им реализация. Какво спечелиха българските кинематографисти от възможностите да общуват по-широко със света и за какво са знак наградите, които млади наши творци получават навън?

„Ползите от това общуване са безспорни, най-малко в съпоставителен план ние можем да се съизмерваме с европейското и световното кино: накъде върви то, как се обновява идейно и технологически, от какво се интересуват зрителите. И радостните знаци за ползата от това общуване са безспорни. Наскоро от Сан Себастиан – един от най-важните фестивали в света заедно с Кан, Берлин и Венеция, се върна нашият дебютен филм „Урок” на младите режисьори Кристина Грозева и Петър Вълчанов с изключително важен приз – Голямата награда в категорията за дебюти, най-добрият между 12-те дебюта тази година. Това е много важен знак и трябва да му се отдаде дължимото.”

Ощетено ли е българското кино откъм аудитория както на голям екран, така и на телевизионния? Ако става дума за сериалите от последните пет-шест години, зрителите ги очакват и гледат с интерес. Разбира се, те са с различно качество, но това е нормално. Колкото до големия екран, филмите ни са изключително ощетени по думите на проф. Манов, защото по своя характер, постановъчни възможности, търговски качества, те не издържат конкуренцията на големите, предимно американски блокбъстъри.

„Тяхното разпространение е в конкурентна среда в моловете и при тази специфична „мол култура”, която предполага други нагласи, нашите филми са в много нелоялни условия. И те са определено ощетени – веднъж по дистрибуторски причини, втори път – и от зрителите, които в голямата си част предпочитат лъскавите, ефектни, динамични американски екшъни. А арткиното, каквото е в голямата си част българското кино, е изтикано в ъгъла, без възможност да общува с широката аудитория. За съжаление, това са фактите, потвърдени от месечните и годишни статистики.”

Сложен възел, преплетено кълбо от много фактори. Винаги в такива ситуации общата икономическа картина в страната за съжаление не помага и допълнително затормозява процеса.

„През 2015-а българското кино ще отбележи своята 100-годишнина – един век от създаването на първия игрален филм в 1915 година „Българан е галант”. Ами дали точно в стотната годишнина на националното ни кино няма да се изправим пред една драматична картина, която не само че не е юбилейна, а е изключително тревожна за перспективите през следващите няколко години? Така че, ако имат смисъл апелите, то моето обръщение към държавата е да подкрепи киното ни, към зрителите – да му отдадат внимание. И към българските творци – да се мобилизират организационно, а и творчески, за да не се злепоставяме пред тази 100-годишнина” – апелира проф. Божидар Манов.