Четири месеца продължи агонията на до преди това смятаната за една от перлите във финансовата корона на страната Корпоративна търговска банка. След мъчителни и противоречиви ходове и публични изяви, след скандални и сензационни разкрития, след неубедителни обяснения и оправдания, БНБ най-после придоби смелостта или просто се видя принудена да признае краха на банката, до който се стигна и не без нейното мълчаливо и страхливо съучастие, и отне лиценза й. Резултатите от одита на банката, които станаха известни преди седмица, показаха такава драматична ситуация в кредитната институция, че изпариха каквото и да е желание и на централната банка, и на потенциалните инвеститори, и на парламента за каквито и да е опити за нейното оздравяване, преструктуриране и изправяне на крака. От тук насетне започват мъчителни съдебни процедури по обявяване на фалит, усилия на квесторите да разпродадат предприятието или активите му, опити на загубилите безвъзвратно парите си в банката да компенсират щетите и ходене по мъките за гарантираните депозанти, докато преминат сложните бюрократични процедури по възстановяване на гарантираните им от закона влогове до 100 000 евро. И преди всичко смяна на досегашния управител на БНБ Иван Искров, когото мнозина лично обвиняват за хаотичните действия на централната банка в кризисната ситуация. Най-важното, което следва, обаче е огромната цена, която ще трябва да са плати за сгромолясването на банковия колос и престъпната дейност на нейния собственик Цветан Василев. Тази цена няма кой друг да я плати, освен държавата с помощта на нов публичен дълг, държавата, т.е. данъкоплатците. Един пие, друг плаща, казва една известна българска поговорка.

А само до началото на лятото всички отговорни институции в страната, начело с абсолютно независимата и ползваща се до този момент с непоклатима репутация и авторитет Българска народна банка, уверяваха най-редовно местната и международната публика, че следят внимателно и компетентно процесите в банковата сфера, че контролират изкъсо трийсетината банки в страната и че всичко в тази сфера е абсолютно наред и банковият бизнес просперира. Без капка съмнение в уверенията и успокоителните и галещи ушите слова на централните банкери, българските граждани се надпреварваха да влагат скромните си спестявания в различните банки и сумата на депозитите в страната достигна внушителните 20 млрд. евро. Една немалка част от тези спестявания отидоха в касите на Корпоративна търговска банка, която често се оказваше, че предлага на вложителите и най-големите лихвени проценти за техните спестявания. Поставянето на тази банка на четвърто място в страната в класацията на банковите институции се дължеше не само на това, но и на силното й присъствие в публичния сектор. Оказа се, че стотици правителствени, държавни, общински и други публични администрации, фирми, организации и учреждения са клиенти именно на тази банка, че по техните сметки в нея има огромни средства.

Заедно с финансовата експанзия на КТБ растеше и империята, контролирана от нейния едноличен мажоритарен собственик Цветан Василев, разгърнаха се и политическите пипала на групировката. Постепенно и без излишен шум, но явно под благосклонния поглед на влиятелни политически сили, се оказа, че под контрола на могъщия банкер директно или с фирми-фантоми са се оказали най-големият производител и търговец на тютюневи изделия в страната, един от трите най-големи телекома, най-голямата национална верига от технологични хипермаркети, дълъг списък от периодични печатни издания, телевизии, още една банка и още какво ли не. Всичко това спечели много поддръжници и приятели на групировката, но й докара и доста врагове. В различни моменти и на различни етапи на възхода на империята на Цветан Василев се чуваха различни обвинения, споменаваха се различни съмнителни сделки, говореше се за топли и дискретни връзки с много влиятелни политически среди. Тези нападки, слухове и подмятания изглежда се възприемаха от собственика на финансово-индустриалния и медиен конгломерат през призмата на известния принцип „Прекалено голям, за да се провали“, т.е. като неспособни да накърнят устоите на бизнес конструкцията му. До момента, в който банкерът Василев и могъщият му политически партньор Делян Пеевски не си развалиха отношенията. Защо, никой не знае точно. Но фактът е, че точно от този момент нататък на империята на Цветан Василев започнаха да й омекват глинените крака. Просто се оказа, че дори в България – с нейната несъвършена политическа и правна система, с широко разпространената корупция – сенчестият брак между големия бизнес и голямата политика е нещо пагубно. Ако от смъртта на една банка има някаква полза, то това вероятно е урокът и поуките, които трябва да си направим, за да не допускаме същото и в бъдеще.