Перу – страна с древна история, забулена в загадки, винаги е била притегателна точка за любителите на приключенския и духовния туризъм. Тя преобръща представите ни за живота със забавения ритъм на своето ежедневие, в което по странен начин всичко се случва по план; с шумния живот в Лима и философски застиналото спокойствие на езерото Титикака; с паралелното съжителство на богатството и нищетата; и, разбира се, с  едно от Седемте нови чудеса на света, напомнящо с очертанията си профила на инка – Мачу Пикчу (в превод от кечуа – „Стара планина“). През 2001 г., водена от любовта, в този свят попада Мария Сиракова. Отива за малко, а остава там цели 13 години. Лесна ли е срещата с тази по-различна култура?

Мария споделя, че и в Перу българският дух е жив. Българите там са около 20, и може би именно защото е малка, нашата общност в Лима е изключително задружна. Заедно посрещат българските празници, подкрепят се взаимно. От време на време Мария развежда из Перу като екскурзовод български туристи. Разминават ли се представите, с които пристигат там българите, от перуанската реалност?

Да, обществото в България е относително хомогенно. В Перу е различно. Лима и крайбрежната част на Перу, планинската част, джунглата нямат нищо общо помежду си. Това винаги много учудва българите. По крайбрежието се яде една храна, хората изглеждат по един начин, говорят испански език. В планината говорят кечуа и аймара, хората са облечени коренно различно, имат различен цвят на кожата. Другото, което ги учудва, е, че различните култури там съжителстват заедно. За мен новото в Перу беше срещата с различния и това, на което той може да те научи. Ние, българите, идваме от Европа, от стара цивилизация. Но в Перу научаваш, че дори да не си толкова цивилизован (според нашите разбирания), можеш да бъдеш изключително щастлив и добър човек. Българите се учудват и на това, че можеш да намериш прогреса и бедността на едно и също място. Там можеш да живееш в много богат квартал, а излизайки от него, да се сблъскаш с невероятна мизерия. Искам да подчертая, че бедността в Южна Америка не е само монетарна, тя е и бедност на възможности. Струва ми се, че това е нещо, което в България не оценяваме - колкото и да е тежка ситуацията в страната, хората тук имат възможности. Ако искат да учат, те могат да намерят начин. Докато в Перу на много места, ако се родиш беден, умираш беден. Вярно, те направиха много в борбата с бедността, но все още това се усеща.

Когато човек попадне в друга страна, той неизбежно прави паралели между своята култура и чуждата. Има ли допирни точки между българската и перуанската култура?

Като култура, бих казала – има. Те са много гостоприемни, открити като нас. Другата прилика е с техния  фолклор, някои от танците им много напомнят българските, народните им носии. В шевиците има прилики – тъканите им черги, престилките. Дори преди години играх българска ръченица в училището на дъщеря ми и си сложих перуанска престилка. Само добавих няколко елемента, за да има български детайл. От стари българи там съм чувала, че има съвпадения между българските думи и кечуа (езика на инките). Пример за това е думата „тате”.

Как вижда Мария България днес след толкова години раздяла?

Идвайки от Перу, България ми се вижда много добре. И аз споря с всеки българин: да, има някаква икономическа криза, да, може би законите не са добри… Но ние, българите, никога не сме имали бедност на възможности, което е голям плюс, и не мога да разбера българите защо се оплакват. Завръщайки се след толкова години, това, което ми прави огромно впечатление, е красотата на България. Смятам, че много от българите не си дават сметка какво притежават. В Лима дъщеря ми за час и половина стигаше до училище, а тук за същото време стигам от София до прекрасния Етрополски Балкан. Това е сред огромните предимства на България и смятам, че трябва да се научим да ги уважаваме и да работим повече в тази насока,  страната ни е едно прекрасно място.