„Ако направим съпоставяне със света на информационните технологии, можем да направим следното обобщение: има два типа смисъл. Единият – със „затворен код”, другият – с „отворен код”, като компютърния софтуер. Ние ползваме програмите със „затворен код” без да можем да ги променяме според предпочитанията си. „Отвореният код” ни дава възможността, чрез споделяне на труда на другите, да вложим собствения си смисъл в продукта. Така и в обществото има два подхода при създаването на колективен смисъл. Единият е да се вземат наготово идеологическите постановки и политическите митове, обикновено наложени от елита. Това е лесният начин, защото не изисква много мисловни усилия. Другият – на „отворения код”, е с общи усилия, освободени от удобството и принудата на навика, да създадем социален и политически смисъл.”

Страхил Делийски се връща към началото на прехода, за да обясни, че благодарение на политическата доктрина на неолиберализма, радикалната пазарна идеология успя да подчини политическото поле.

„Политическите решения стават все повече функция на доминиращите бизнес интереси, а не на общия публичен интерес. Оказва се, че демократично избраните органи на държавната власт подчиняват своите решения не на суверена, а на транснационални корпорации, финансови институции и търговски организации. Логиката е следната – всичко, което е добро за бизнеса е добро и за хората, а това не винаги е така. Гражданите изгубиха доверието в държавата като политически орган за регулиране на социалните конфликти, а с това и доверието в политиката като цяло. И това не е собствен български феномен. Това е системен дефицит. В подобен контекст новосъздаващото се гражданско общество в България сякаш забрави една от основните си функции – да бъде коректив не само на държавата, но и на пазара. Да извоюва автономно пространство не само по отношение на политическата власт, но и на натиска и принудите, идващи от пазара”.

„Смяната на политическата система в България, лутането кои сме ние и какво представлява системата, до голяма степен бяха уплътнени от един радикален консуматорски индивидуализъм. Липсата на усещане за политическа цялост и обща политическа цел роди стратегията на индивидуалното оцеляване. Висшият смисъл на тази стратегия е „да имам”, „да притежавам”. За да се стигне до абсурда – като най-голямо достойнство на новата система да се изтъква възможността да имаме избор в пазаруването. Така почти неусетно ние ставаме все по-склонни да интерпретираме и разбираме политическото в качеството си не на граждани, а на консуматори. „Аз” се е превърнало в много по-важно от „ние” и това затруднява до голяма степен политическото общуване. Консуматорът е пазарно същество и определя поведението си на базата на рационалната калкулация на индивидуалната полза и загуба. Неговият смисъл е сведен до „затворения код” на егоизма. Гражданинът, като политическо същество, поставя поведението си в координатната система на общността, на „ние”. Смисълът е в „отворения код” на солидарността.”