Малцина бяха тези, които в първите дни на второто правителство на премиера Бойко Борисов, вярваха, че трудно създадената и крехка коалиция ще издържи дълго и ще бъде способна да стабилизира страната след две години трусове, още по-малко, че ще успее да проведе крайно нужните и силно болезнени реформи за преодоляване на политическата, социалната и икономическа криза.

100 дни от началото на това правителство равносметката изглежда положително противоречива. Социалната стабилност е възстановена, повечето публични институции вече не са подложени на масирания огън на различни слоеве на обществото и не са раздирани от вътрешни конфликти. Самото правителство и парламентът са подложени на силни критики и остри обвинения, но никой не поставя под съмнение самото им съществуване.  България, след период на силно противоречива и двусмислена външна политика, се завърна на международната сцена като достоен за доверие и доста по-стабилен вече партньор и член на НАТО и ЕС. С две думи, стабилизацията е вече налице, някои я наричат само частична, но това са само нюанси на различните анализатори.

Що се отнася до реформите, тук нещата са по-нюансирани и балансът между успехите и провалите е колеблив. А едва ли има социална и икономическа сфера в България, която да не се нуждае от радикални промени и подобряване на нейната ефективност. Икономиката продължава да вехне, чуждите инвестиции така и не идват, колкото и да ги канят, външният дълг постоянно расте, бюджетният дефицит намалява, но остава притеснителен, дефлацията продължава да отблъсква бизнеса, вътрешното потребление и експортът едва кретат. Да на споменаваме шумния провал с проекта за трансевропейски газопровод през България „Южен поток”, на който с основание или не властите много разчитаха за съживяването на икономиката и намаляването на безработицата.

Но реформи все пак бяха стартирани. Най-напредналата и най-радикалната, а може би и най-важната за българските граждани, е реформата на публичното здравеопазване. Силно одобряваният от общественото мнение амбициозен и динамичен министър на здравеопазването Петър Москов има намерението да трансформира цялата система и засега изглежда, че има шансовете да направи това. За сметка на това, не по-маловажната пенсионна реформа зацикли още преди да бъде стартирана и в момента се преработва под натиска на обществото. В сферата на вътрешната сигурност също най-после узряха за истината, че полицията и силите на реда не могат вече да работят както по времето на тоталитаризма и само да харчат огромни пари без никаква осезаема ефективност за обикновените граждани. Тази реалност обаче изглежда все още далеч за правораздавателните институции и неслучайно най-силните критики, които ЕК отправя към България, са в сферата на правосъдието. Въпреки, че на практика Брюксел гласува доверие на управляващите, възстановявайки плащанията по преди това спрените европейски програми.

С всичко това далеч не се изчерпва списъкът от реформи, които трябва и които правителството в своята програма за управление е набелязало. Крещяща е нуждата от промени в енергетиката, която само трупа дългове, реформата в БДЖ, макар и спряна, е само отложена и железниците трябва отново да заемат мястото, което им се полага, но което трябва отново да заслужат. Пътните инфраструктури не могат да отговорят на съвременните изисквания с пускането всяка година на десетина километра нови автомагистрали. Отбраната спешно се нуждае от модернизация и превъоръжаване. Образованието все още говори в бъдеще време и продължава да изсипва на пазара нискообразовани и нискоквалифицирани млади хора… Проблемите са толкова много, че е трудно самото им изброяване.

Първите 100 дни на правителството Бойко Борисов – 2 обаче позволяват умерен оптимизъм и създават чувството, че поне се полагат някакви усилия в правилната посока.