Стефана, Иванка, Петрана или Никол, Жаклин, Катрин? Георги, Николай, Христо или Дейвид, Антоан, Алекс? Защо през последните години българите започнаха масово да кръщават новородените си отрочета с чуждоземни, нетипични за културата ни, а понякога будещи и недоумение имена?

Отговорът се свежда до една думичка – мода. Модерно е дъщеричката ти да се казва Дениз, например. Нищо, че по правило женските имена в българския език завършват на гласната „а” и че детето често ще попада в конфузни ситуации. Но има и противоположна тенденция, свързана с преоткриването на старинните ни имена, взети от учебниците по история.

Езиковедите са единодушни – след няколко години все по-трудно ще се разпознаваме по имената си като българи. Достатъчно е да влезеш в някоя прогимназиална класна стая. Ще останеш изненадан от количеството Виктории, Александри и Габриели, на които ще се натъкнеш. Напоследък модерни са и кратките, „минималистични” имена като Ния, Ая, Деа за девойките или Ник, Део и Алекс за младежите. Стане ли дума за именуване на новородената рожба, българинът е отворен за всякакви „екзотични опции”. Вследствие на което такива красиви, характерни за нашата култура имена, като например Йордан, Тодор, Васил, Атанас минават на заден план.

Добрата новина е, че напоследък има засилен интерес към историческите ни корени, в резултат на което нашенци започнаха масово да кръщават децата си на български царе като Тервел, Калоян, Крум, Пресиян, Борис и пр. На мода излязоха и двойните имена, характерни за средновековните ни владетели като Иван Асен, Иван Александър, научаваме от проф. Анна Чолева от Института за български език към БАН. Според нея вековната традиция да именуваме отрочето на дядото и бабата е широко разпространена и днес. Но тя важи най-често при новородените момченца, като предимство в това отношение има свекърът пред тъста и свекървата пред тъщата.

В днешно време традициите не са каквито бяха – казва проф. Чолева. – Младите все по-рядко сключват граждански брак и не се чувстват задължени да продължават традицията. Избират си каквото име им харесва, ръководейки се от модата в момента. Но да не забравяме, че това е  тенденция, която важи за цял свят. Кръщавайки детето си с име по западен образец, българинът си мисли, че по този начин то ще просперира в живота.

Стремежът на мнозина да осигурят на новороденото отроче космополитно име, което ще му помогне да се реализира успешно в чужбина, доведе до любопитни и трайни трансформации на широко разпространени нашенски имена. Така Николина се превърна в Никол, Стефанка – в Стефани, а Иванка – в Йоана. А иначе най-срещаните типични български женски имена са все още Калина, Рая, Елена, Десислава.

Като цяло обаче сме доста по-консервативни по отношение на момчетата. Мъжките рожби у нас продължават масово да се именуват Иван, Димитър, Никола, Стефан, Георги и пр. Открай време се е вярвало в магическата сила на името, което било най-вече с пожелателен характер. Така е и в наши дни – твърди проф. Чолева. Това обяснява популярността на имена, свързани с представата за красота, като Румяна или с цветя и растения като Явор, Ясен, Цветелина и пр. Нищо чудно, че Цветница е сред най-обичаните ни празници.

А иначе богата, древна и пълна със символика е българската традиция, свързана с именуването. Някога, когато детската смъртност била висока, са преобладавали имената за здраве като Здравко или Живка. А когато в семейството умирали много деца, кръщавали новороденото Трайчо, Стоян или Стойна с надеждата то да „трае”, да остане на този свят. Важно било и рожбата да носи радост, затова разпространени били имена като Радко, Райка, Рада и пр.

Освен пожелателни, българите са задавали и защитни имена в стремежа да предпазят децата си от бедствия – разказва проф. Чолева. – Давани са и т.нар. грозни имена, такива, които да спасят от зли очи. Дори са кръщавали директно детето Грозьо, Черньо или Гарчо, което идва от мургав, с цел да бъде защитено от някое бедствие. Освен това, когато се раждали много момичета в семейството, последното се кръщавало Доста или Достена с пожеланието оттук нататък да се раждат само момчета, тъй като за българина било важно да има мъжка рожба. Но когато пък в се раждали твърде много деца, кръщавали едно от тях Запрян, което да бъде последно. Вълкан, Огнян, Пламен пък се именували момченца с пожелание за храброст и непобедимост и т.н.

И цялата тази съкровищница от типични български имена, които ни свързват с миналото, с предците ни, се губи в стремежа да се имитира нещо чуждо и несъвместимо с нашите традиции и манталитет. Светът обаче се глобализира и унифицира и ние, българите, не правим изключение в това отношение.