Днес България отбелязва националния ни празник 3 март – Деня на Освобождението. Този ден идва след пет века османско господство по българските земи, след дългогодишно духовно възраждане и национално-освободителни борби. Връх в тях е Априлското въстание от 1876 година. Бунтът не е изолиран акт, той е част от поредната криза в Югоизточна Европа, разразила се през 1875 с въстанието в Босна и Херцеговина. Защо нашите революционни дейци решават, че е дошло време за бунт и в българските земи? Интервю с д-р Димитър Христов от Института за исторически изследвания при БАН:

„Преди всичко дейците на нашето освобождение са наясно, че за едно успешно въстание българските сили няма да са достатъчни. И заради това разчитат на подходящ момент, който да бъде създаден с действия отвън, които, както е в случая с въстанието в Босна и Херцеговина, биха могли да ангажират отчасти турски сили там и да улеснят освободителното движение в нашите земи.”

Как е отразявано Априлското въстание в европейския печат, кои събития от него събуждат най-силно съчувствие към българската кауза?

„Най-силният момент, който разтърсва международната общественост, са издевателствата при потушаването на въстанието в Батак и Перущица. Но значителен дял от публикациите в този момент са посветени на това, което извършва Христо Ботев, който решително и дръзко с четата си превзема австро-унгарския кораб „Радецки”, за да се включат във въстанието. Има и едно събитие, което е сравнително по-малко известно, но разбунва духовете в Западна Европа – това е убийството на двама дипломати в Солун. Консулът на Германия и консулът на Франция се опитват да защитят християни в момент, когато разбунена мюсюлманска тълпа в пристанищния егейски град започва да ги преследва. И стават жертви на тази фанатизирана тълпа. Оттам нататък е ясно, че европейските сили няма как да останат безразлични.”

Какво е било отношението на Великите сили към започването на една освободителна за България война?

„Епохата е такава, че международната политика се развива в система на сложни взаимоотношения между няколко Велики сили, всяка от които има свой собствен интерес. И ситуации като въпроса с Българското освобождение винаги са предмет не само на нашите собствени желания за свобода като българи, но и на тези преплетени взаимоотношения между Великите сили. На първо време, имало е опит да бъдат решени нещата чрез дипломация. Затова е свикана Цариградската посланическа конференция в края на 1876 година. Но впоследствие, в резултат на действията на самата Османска империя, донякъде подкрепяна тайничко и от британската дипломация, този опит е осуетен. И вече е ясно, че единственото решение ще бъде една освободителна война, която Русия е готова да започне. Война в защита на поробените братя славяни и православни християни. А в Русия тя има и измеренията на реванш за изгубената Кримска война.”

Какви националности участват в руската армия в Освободителната война?

„На практика броят на националностите е много голям – така, както те присъстват въобще в състава на огромната Руска империя. В рамките на тази империя има две самостоятелни корони – това са Кралство Финландия и Кралство Полша. Полски войски не участват, но има полски офицери в състава на руския Генерален щаб, които също допринасят за нашето Освобождение. Голям е делът на финските части в освободителните действия, особено при Плевен. Има много участници от балтийските народи. В Руския щаб много офицери и генерали са с имена, които звучат по-скоро немски. Но като цяло, разбира се, най-огромната маса, особено от войнишкия състав, който понася и най-голямата тежест на войната, са именно русите. Във войната участват и румънски, сръбски и черногорски въоръжени сили.”

Как се проявяват българите в хода на Освободителната война: в сраженията, в тежките зимни преходи?

„Много достойно. Българските патриоти в този момент са наясно, че това е решителният шанс за свободата на народа и че той не бива да бъде изпускан. Заради това започва и много бързото формиране на българско опълчение. То се разраства твърде силно. Ние днес нямаме достатъчна информация за това какъв е бил броят му, тъй като записаните в редовните списъци не съдържат целия състав от хора, които са се включвали. Най-знаменити, разбира се, са действията на българските опълченци при прохода Шипка в летните боеве, но те продължават да се отличават с много голям героизъм и в следващите сражения. Българите помагат много и в разузнавателната дейност. Изключително важна е ролята им и при зимния преход през Стара планина.”

На 3 март 1878 г. в Сан Стефано край Истанбул е подписан мирен договор, който предвижда в границите на българската държава да бъдат включени земи, населени предимно с българи. Но няколко месеца по-късно Берлинският конгрес на Великите сили не допуска създаването на единна България.

„За съжаление, интересите на Великите сили са твърде остро преплетени. И, ако Русия иска създаването на единна българска държава, тя среща много голямото противодействие на поне две Велики сили в този момент. Австро-Унгария от една страна има интереси в областта на Западните Балкани. Далечна нейна цел е пристанището на Солун да стане пристанище на Австро-Унгарската империя. Заради това Хабсбургската монархия е против в зоната на Македония да се простира българската държава. Най-остър опонент на българското освобождение в този момент е британската дипломация. Все пак, трябва да отбележим, че във Великобритания има две политически тенденции в този момент. Честният държавник Уилям Гладстон е решителен застъпник на българските интереси. Но, за съжаление, той е в опозиция. На власт е кабинетът на Дизраели, който защитава статуквото в Османската империя. Той се води от онзи основен за Британската империя интерес тя да контролира, доколкото е възможно, Средиземноморието. По тази причина един излаз на България на Бяло море е нежелателен за нея. И, след като една британска военноморска ескадра навлиза в Мраморно море, Русия е принудена да отстъпва в дипломацията, тъй като за нея е крайно нежелателно повторение на Кримската война, в която Великобритания отново ще застане срещу нея.”