Тя живее при активните вулкани на Хаваите, работи в Смитсоновия институт за изследване на тропиците в сърцето на Панамския канал, изучава живота на прилепите в африканската държава Малави. Въпреки това най-интересната и екзотична държава, в която са й се случвали най-интересните приключения, е България. Това твърди младата изключително енергичната изследователка на прилепи Антония Хубанчева. „Никога не съм вярвала, че ще видя толкова много места. Аз съм от доста бедно семейство, с което никъде не сме пътували. Но нещата така се завъртяха, че тръгнах по света”, споделя Антония и допълва, че всичките й пътувания са свързани с работата. Избора на бъдещата си професия тя прави буквално за 15 минути, колкото трае презентацията на млади учени, изучаващи живота на прилепите. С какво толкова я привличат животинките, които немалко хора наричат „летящи мишки”?

Привлече ме това, че са бозайници, за които знаем толкова малко. Това, че са малки и пухкави, не ги прави мишки. Те са толкова интелигентни! Като кучетата! Даже смея да твърдя, че моето куче е доста по-глупаво от повечето прилепи, разказва Тони.

Лесно ли е обаче да осъществиш контакт с прилеп? Дружелюбни ли са те?

Изключително дружелюбни! За мен няма нищо по-приятно на този свят от това един прилеп да яде в ръката ми! Толкова силно мляскат, с такова удоволствие ядат, че искаш да пробваш и ти някое насекомо! Животни, които умеят да се наслаждават на света и на живота.

Немалко млади български учени днес предпочитат да градят кариера зад граница, Антония обаче избира родината. Защо?

Наука се прави трудно навсякъде по света и навсякъде е лошо платена. Конкуренцията е невероятна – тези, които се борят за финансиране, са най-умните хора в света. Просто в България трябва да си по-инициативен. Днес светът е много по-отворен. Моето поколение има огромния късмет да може да пътува свободно и да кандидатства за каквото си иска. Най-вероятно ще кажат „Не ставаш!”, но нищо не пречи да пробваш. Вдъхновява ме и ме прави щастлива това, че съм заобиколена от млади хора, които знаят какво искат от живота.

Когато заминава за някъде, Тони не се стреми да трупа предварителна информация за местата, които ще посети. Не крие ли това рискове?

Случи се така, че за първото ми голямо пътешествие тръгнах, без да имам никаква представа, къде отивам. По никакъв начин не бях предубедена, нямах и особени очаквания. И видях много повече, отколкото хора, които са се потрудили да разберат, къде отиват. Това са две различни стратегии. С годините от една случайност, породена от липсата на време, разбрах, че това е моят начин да пътувам по света – да оставя мястото и хората сами да говорят за себе си.

Опознала толкова много места по света, Тони не крие, че нейната най-голяма страст си остава Латинска Америка и уточнява:

Тя ме покори още от ранна детска възраст с едно стихотворение на Киплинг: „Бразилия, Бразилия, ще видя ли Бразилия преди да остарея?”. В крайна сметка се казваше, че ако не отида там, няма как да я видя. От детството Латинска Америка ври и кипи в съзнанието ми. С тези джунгли, толкова диви, толкова недокоснати! И сега съм много щастлива, защото само след седмица заминавам за държавата Гаяна в латиноамериканската джунгла. Ще снимаме научнопопулярен филм за живота на прилепите, и по-специално на един прилеп – огромен, оранжев, с големи страшни криви нокти, с които улавя рибата в тъмните води на потоците. Надяваме се да разкажем повече за тези животни, които се свързват само с магии и нещо негативно.

Преди няколко месеца Тони се завърна от изследователска мисия в Африка. Какво донесе тя оттам в сърцето си?

Освен няколко маларийни плазмодия и няколко белези, донесох увереността, че този живот е непредвидим, няма как да го контролираме. Но всеки път, когато наистина се постараем, дадем всичко от себе си, може да не се случат нещата, които ние искаме, но винаги се случват по-хубави неща!

Снимки: личен архив