Ако ви се случи да се разходите из криволичещите павирани улички на Стария Пловдив, няма как да подминете построената през 1860 г. във възрожденски стил къща на д-р Стоян Чомаков на ул. „Съборна” № 18. През годините тя е била лятна резиденция на българския цар Фердинанд, през войните – сиропиталище, после тютюнев склад, а през социализма – библиотека. През 1984 г. къщата става музей на гениалния български художник Златю Бояджиев, за когото искаме да ви разкажем. Той е роден на 22 октомври в далечната 1903 г. в пловдивското село Брезово, а напуска земния ни свят 72 години по-късно. От малък е привикнал към селскостопанския труд и селската тематика остава в творчеството му. Завършва Художествената академия в София, а после се захваща с учителство в Пловдив. Ето какво ни разказа директорката на къщата-музей на Златю Бояджиев Севлия Тодорова:

Първият период в творчеството на художника, продължил от 1932 до 1951 г., се характеризира с търсения в класически и неокласически стил. Той участва в колективни изложби и получава положителни оценки от критиката. През 1939 предприема интересно пътуване до Италия, което се отразява на творчеството му. Там се запознава с предренесансовото и ренесансовото изкуство. През първия период художникът използва класическата иконописна техника, което се вижда в картината му „Диптих”, в други творби прилага експресивна техника, а картините от Брезовския цикъл са под влиянието на холандската живопис от 16-17 век.

Славата на художника расте, а с нея и поръчките. Наред с картините, той се занимава и с приложна работа. Докато работи по декорацията на Азотноторовия завод в Димитровград, идва и пренатоварването, ни разказва Севлия Тодорова:

През 1951 г. Златю Бояджиев получава мозъчен инсулт, вследствие на който се парализира дясната половина на тялото му, загубва говора си, не може да разчита писмени знаци. Тогава е на 48 години. По време на битката на твореца с парализата до него неизменно е съпругата му Цена, която го изправя на крака психически и физически, помага му да започне отново да изговаря думи, да изписва знаци с лявата ръка, кратки изречения. Лека-полека от буквите художникът преминава към скиците и оттам към маслената техника.

През 1953 г. Златю Бояджиев отново започва да рисува пейзажи от Стария Пловдив. Ето какво обаче отбелязва директорката на музея г-жа Тодорова:

Стилът на твореца коренно се променя. Съпругата му забелязва, че той преминава към друга палитра. Ако в първия период преобладават сложни цветови съчетания, във втория той използва топли, ясни, ярки цветове, виждаме по детски наивно обагрена хармония. Променя се стилистиката. Вместо класическата живопис без следа от четка и от експресивна линия, се появява накъсване, експресивна линия, напластяване на боята, което не е характерно за първия класически период, а по-скоро за модерното течение импресионизъм.

По друг начин възприема творчеството на Златю Бояджиев преди и след инсулта художникът Йоан Левиев, който не е склонен да приеме подобно разделение на периоди. Неговите спомени се пазят в Златния фонд на БНР:

Има един-единствен художник Златю Бояджиев – и преди удара, и след удара. Понеже той смени дясната с лявата ръка, изкуството му стана по-нервно, по-близко до четката на Ван Гог. Но ако се вгледате в картините му, те носят един и същи духовен заряд, който идва от селото, от земята.

Особен интерес представлява картината на Бояджиев „Баташкото клане”. Работата по това голямо и наситено със сюжети платно трае една или две години преди инсулта, а последните щрихи са добавени след това. По него следи от четката си оставя и друг голям художник – приятелят на Златю Бояджиев Борис Ангелушев. За да си обясним творческата и житейска съдба и преживяванията на Бояджиев във втората половина от живота му ни помага друга една картина – „Автопортрет“. Ето какво ни разказа за тази творба Севлия Тодорова: