Както всяка неделя, Мандрица се събужда от звъна на камбаната на църквата „Св. Димитър”. В храма вече няма свещеник, а камбаната бие баба Султана. Тя отваря храма, в който всяка неделя сутрин се събират мандришките баби.

Те палят свещи, молят се и се черпят за здраве. Днес обаче са особено развълнувани. През нощта в малкото погранично село е пристигнала голяма група мотористи, спряла да пренощува по пътя си към Гърция.


Ръмженето на моторите връща жителите на Мандрица назад в годините, когато всички триетажни кирпичени къщи са били обитавани, а деца от съседните села са идвали да учат в местното училище.

Легендата за основаването на селото разказва живата история на Мандрица – Мария Стоенчева:

Селото е основано през 1636 г. от трима братя скотовъдци, дошли от Южна Албания. Според легендата те снабдяват турската армия с месо и мляко по пътя към Одрин. В знак на благодарност пашата им предоставя правото да си изберат място, където да се заселят. След като се установяват, братята построяват мандра и започват да продават продукцията си в съседните села. Оттук идва и името Мандрица. Местните изучават бубарство и започват да сеят черничеви градини.

Триетажните кирпичени къщи са построени именно за отглеждане на копринени буби, а селото се нарежда на челните места в отрасъла. Мандричани са се занимавали и с отглеждане на тютюн, както и със занаятчийство. В селото е имало кожарска манифактура, бъчварница, таханджийница, леярна за камбани и др.

По традиция булки се взимали от съседните села, поради което населението бързо нараснало до 3500 жители. Новодошлите е трябвало бързо да усвоят албански език. 400 години по-късно тази архаична форма все още се говори от мандричани. Тя е запазена за поколенията и в наскоро издадения разговорник с местния албански диалект, съставен от учителката Мария Георгиева-Пеева.

Някога сватбите в селото продължавали по три дни, спомня си Мария Стоенчева:

Започваха от петък с обръсването на младоженеца. В събота се ходеше на гости, а в неделя на кола се пренасяше чеизът на булката. Сватбите бяха много пищни с хорá на три кръга. На Великден имахме виенско колело, а ние, децата, плащахме с парички или червени яйца, за да се повозим. На Сирни Заговезни правехме карнавал, който обикаляше селото. Всеки раздаваше, каквото има от сърце и после започваха хорáта.

Младите мандричани не искат от славната история на селото им да остане само една черно-бяла снимка в новия им дом в някой голям град. През 2010 г. те основават Сдружение за възраждане на село Мандрица. Поставят си за цел да привлекат хора, които да станат собственици на имоти и така да съхранят селото. Популяризират го чрез годишен календар от събития (събор, детски празник, родови срещи и др.). Залагат и на туризма, опитвайки се да излязат от клишето „селски туризъм“. Ивайло Петров, председател на Сдружението, разказва защо:

Тук може да се развива прекрасно исторически и културен туризъм. В района и в самата Мандрица има стари църкви и останки от римски крепости. Само на 18 км се намира античната вила „Армира”, която е едно от големите национални богатства. Има голямо разнообразие от птици и растителни видове, климатът е прекрасен за почивка. Селото се намира между две реки, подходящи за риболов.

Мандрица е включена в доста вело маршрути. В самото село имаме забележителности от XVIII век – сравнително добре запазено старо училище с гръцка архитектура, както и т.нар. Докторска къща.

Това е домът на гинеколога Атанас Пейкидис – един от малкото висшисти през XVIII век. Той е построил своята клиника именно в село Мандрица. За пет години създадохме условия за изграждане на два хотела – еко-комплекс, направен от сертифицирани от нас кирпичени тухли и семейно хотелче. Създали сме прекрасни условия за семейна почивка.

Чакайки автобуса за Ивайловград, мандришките баби идват да ни изпратят с усмивка, домашно вино, мед и сладко от смокини и най-вече да ни пожелаят: Да си тръгнете със здраве и пак да се върнете. А една от тях добавя: Каним света на гости!