Тутракан е град, свързан с риболова от незапомнени времена. Добрите условия за улов на вкусна риба в река Дунав и околните блата давали поминък на хората и спомагали за разцвета на селището през годините. Според археологически находки рибарството е било познато по тези земи още от старокаменната епоха, 8 хил. години преди Новата ера. Риболовът си остава основен поминък за някои фамилии от Тутракан и в наши дни. Много свидетелства за традициите, свързани с него, се съхраняват в Етнографския музей „Дунавски риболов и лодкостроене“ в Тутракан. Неслучайно местните жители са се прославили като най-добрите рибари и майстори на лодки по долното течение на Дунав. Музеят е създаден преди 40 години, а сбирката се обогатява непрекъснато с нови находки и документи, оставени от рибарите. Експозицията се помещава в седем зали, подредени в хронологичен ред, за да се проследи развитието на риболовните пособия и техники – от древността до наши дни. Само тук могат да се видят въдици от кост и от мед, глинени тежести за рибарски мрежи, всякакви видове мрежи, правени от растителни влакна и пр.

Музеят на риболова е единствен по рода си в цяла Европа и изцяло е посветен на това много старо занимание – твърди Величко Атанасов, уредник на експозицията в Тутракан и страстен почитател на въдиците, лодките и мрежите.

Музеят ни привлича голям поток туристи всяка година, той е включен в листата на 100-те най-значими национални туристически обекти в България. Идват често хора от други градове по поречието на Дунав и  ни разказват за своите традиции, свързани с риболова. Туристите стават наши сътрудници, подадената информация ние проучваме и в повечето случаи тя  става част от събрания архив в Тутракан. Експонатите са над 1800, но трябва да се видят на място. За мен, като любител рибар, интерес представлява кльонкът. Това е малък уред, който издава звук, имитиращ сом в размножителния период. Той кара едри риби да се вдигнат от дъното до повърхността на водоема, където могат да бъдат хванати. При нас могат да се видят забравени във времето пособия, като мрежата „орие“. Отскоро млади рибари в града използват модела ни, за да направят подобна мрежа. Характерното е, че тя се движи под лодката и когато рибите се вдигат на повърхността, те лесно попадат в нея. Музеят разполага с документални материали, които показват най-разпространените начини за риболов в българския участък на реката. Освен видеоекраните в залите тук, сме поставили специален телефон. В неговата слушалка посетителят може да чуе автентични истории, разказани от най-стария рибар в града, имал късмета да улови три пъти „златната рибка“. Така наричаме есетрите и моруните,  от които се добива черният хайвер, те са изключително ценни и вкусни. Вече почти не се срещат и са забранени за улов в Дунав. Можем да се похвалим с макет на плаваща воденица, каквито е имало в града преди столетие.


Навремето хората мелели брашно с помощта на вятъра, но Тутракан се намира в безветрен район. Тогава строителите на лодки изобретили плаващите воденици. Те имали платформата на кораб и били закотвяни в заливите на реката. За да задвижи колелата, хората „впрегнали“ вместо вятъра течението на водата, което е 7 км в час. По информация на местни жители в началото на миналия век около  Тутракан е имало 25 плаващи воденици. Голяма част  са били потопени от ледоходите по реката, други били опожарени и нито една оригинална не е достигнала до наши дни. Днес посетителите са любопитни да видят макета, който показва технологията за мелене на жито, използвана от нашите прадеди – обяснява Величко Атанасов.