„Днес, 15 януари 1922 година, поменатите жители на с. Негушево, Софийска околия, а именно: учителите Александър Цветанов, Параскева Величкова, Спас Генков, Христоско Йотов…се събрахме в 10 часа в помещението на Народното първоначално училище за основаване народно читалище... “. Така започва историята на читалище „Възраждане“ в село Негушево, създадено от 31 ентусиасти. През същата 1922 г. правителството на Александър Стамболийски обявява Деня на народните будители за официален празник, а на 3 февруари 1923 година законът е подписан от Цар Борис ІІІ. Подписаният през 1919 година Ньойски мирен договор, загубените след Първата световна война български земи, тежките репарации и поруганото достойнство довеждат до отчаяние и нихилизъм българското общество. Потребността от  възстановяване на националното самочувствие в този момент е огромна.

Честван, забраняван и възстановяван през годините, Денят на народните будители винаги е бил празник на българската историческа памет, съзнание и духовност. За него, освен националните герои – просветители и борци за свобода, са дали принос хиляди незнайни книжовници и учители, вдъхвали вяра на народа в трудните моменти от живота му. Но паметта за тези безименни герои се губи – дори на празника. Например тези, събрали се в едно софийско село, за да учредят читалище. Имената на първите от тях – учителите Александър Цветанов и Параскева Величкова са свързани с най-важните събития в новата история на селото, наброявало някога над 1000 души. Започнали да работят съвсем млади – 18-19 годишни, те не само са възпитавали и образовали стотици деца, но и са създали читалище като център за просветна и културна дейност. Споменът за тези забравени вече будители се опитва да възстанови откритата през  октомври постоянна експозиция на снимки, документи, богослужебна книжнина и репродукции на графики в храма на село Негушево „Света Параскева“. Тя е събрана, подготвена и експонирана от художника Михаил Танев:

Днес се опитваме по-скоро да възстановим духа и да разкажем за хората от онова време. Ентусиазмът, който ги е водил, нещата, които са се опитвали да направят, за да докажат българското в себе си, принадлежността си към родината. Казвайки това, трябва да отбележа, че за тях родината е била тяхното село. За тях географското понятие „България“ било изключително  широко и непонятно, но селото е било родината, а те са я защитавали с всяко свое действие И стремежът им е бил такъв да направят храм, да направят училище. Разбира се, в исторически план  нещата са се случили по-различно. Първо е било построено училището през 1882 г, а 2 години по-късно и църквата. Това е било показателно, какво е било водещо за българите тогава. Но поразително е това, какво отношение, каква грижа е имало от всички, когато се е строяла тази църква. Всички са участвали в този градеж. Който е можел, участвал със средства, друг – с труд. Всички са били съпричастни. Искам да отбележа, че през тези години има два основни двигателя- едните са хората, които са се занимавали с духовните дела и духа, който идва от православието. Другият са младите учители в тези години, които са имали изключителен принос. Те са били онези родолюбци, онези будители за времето си, които са дали всичко от себе си, посветили са младостта да направят хубаво своето село, а своето училище и своя клас – възможно най-добрите.

В експозицията може да се видят малка част от хората, отдали живота си на просветното дело, както и документи, старопечатни книги и прекрасни литографии, отпечатани в началото на миналия век от издателство „Христо Данов“ – за часовете по вероучение.

Училището и църквата в селото са разделени само от една ограда. Днес то е празно и изоставено. Църквата обаче е възстановена и отново се превръща в център на обществен и духовен живот за селото.

Реставрацията дължим на усилията на хора, като Михаил Танев. Той е една от онези безкористни, светли личности, които с гордост можем да наречем съвременни народни будители.