Дюка е сред малцината творци, които са се подписвали само под шедьоври. Преработвал е с години произведенията си, докато отговорят на високите му изисквания. Подобни творци не са особено продуктивни, но опасността при такава крайна самокритичност е, че може да се окаже парализираща - за известно време, или завинаги. В началото на ХХ век такъв тип творец е бил Пол Дюка. Роден е в Париж, 1865 г., в стара еврейско-елзаска фамилия. Живял е 70 г., но е оставил след себе си само 7 майсторски произведения, към които могат да се прибавят още 5 пиеси с по-скромни качества. Цялото му творчество би се побрало върху няколко диска. Една единствена творба, симфоничното скерцо „Чиракът магьосник” е получила световна слава. Но тази блестяща пиеса показва само една страна от богатата и сложна творческа личност на композитора. Затова пък тя намира много по-пълен и по-дълбок израз в единствената му опера „Ариадна и Синята брада”. Това не е първият опит на Дюка в областта на сценичната музика. Пътят му към операта бил дълъг и мъчителен. Още като студент написал 2 увертюри (за „Крал Лир” и за пиеса на Гьоте), които обаче не публикувал. Днес съществуват само ръкописите им. После, през 1892 г., на 27-годишна възраст той се представил за пръв път пред публика с нова увертюра, този път към „Полиевкт” от Корней, която носи опус 1. Същата година направил и първия си опит в областта на операта, върху собствено либрето, но прекъснал много скоро. През 1897 г. се състояли две премиери: единствената му симфония, в до мажор, една от най-значимите във френската музика, и „Чиракът магьосник”, чийто успех дошъл незабавно. През 1899 г. Дюка отново започнал да работи върху опера, „Дървото на познанието”, по индийска легенда. Но същата година се появила една къса театрална пиеса на Морис Метерлинк, „Ариадна и Синята брада”, замислена от самото начало като оперен сюжет. Творбата ентусиазирала Дюка, но Метерлинк бил запазил авторските права за Григ. Много скоро обаче композиторът се отказал, поради което Дюка започнал работа. Необходими му били почти 7 години.
Не се знаят много неща около раждането на операта, тъй като Дюка бил много мълчалив, скромен и не словоохотлив.
Когато композиторът открил пиесата на Метерлинк, белгийският поет вече се радвал на световна известност, благодарение на символистичните си драми. Първата му пиеса - „Принцеса Малена” - много бързо привлякла вниманието на артистичните среди. Три години по-късно се явила „Пелеас и Мелизанда”. Както е известно, Клод Дебюси (връстник на Метерлинк) бил веднага въодушевен от творбата, която обаче, за разлика от „Ариадна и Синята брада”, не е била мислена като оперно либрето. Когато Дюка започва да композира операта си, „Пелеас и Мелизанда” вече била завършена в клавирния си вариант, а оркестрацията била готова малко преди премиерата (1902). В същото време още трима композитори били вдъхновени от „Пелеас и Мелизанда” - Г.Форе и Ян Сибелиус, които написали музика към театралните постановки на пиесата, а Арнолд Шьонберг създал една мащабна симфонична поема. И други пиеси на Метерлинг станали повод за появата на музикални творби - и сценични, и инструментални. Около „Пелеас и Мелизанда” обаче се зародила неприятна ситуация. Приятелката на Метерлинг - Жоржет Леблан - била актриса и оперна певица. Когато Дебюси се отказал от услугите й за ролята на Мелизанда и предпочел Мери Гардън за премиерата на операта си, избухнал скандал. Поетът се отрекъл от операта на Дебюси и взел участие в интригите, плетени около бурно преминалата премиера. В това отношение с Дюка не е имало никакви проблеми: още в самото начало ролята на Ариадна е била предназначена за Жоржет Льоблан и тя е пяла на премиерата на 10 май 1907 г. Успехът бил малко колеблив, тъй като ставало дума за едно необичайно по концепцията си, сериозно и твърде симфонично произведение. Операта не могла да се наложи, макар че била приета добре и дори с ентусиазъм от музикантите. Но и до ден днешен тя не е заела място в репертоара на оперните театри. Има много причини за това, но основната се свързва с изключителните трудности, които поставя главната партия. В продължение на близо 2 часа Ариадна пее непрестанно. В партитурата е обозначена „мецосопран”, но в отделни моменти, партията изисква истински драматичен сопран. Само година след Париж операта била представена и във Виена, където Дюка получил сърдечни поздравления от Шьонберг и от последователите му Берг и Веберн. През 1909 г. идва Брюксел, по това време авторитетна трибуна за новата музика и особено за френската опера. Преди световната война операта на Дюка била поставена в Милано, Буенос Айрес и Мадрид, в Метрополитън опера се играла под палката на Тосканини, по-късно се появила и на редица други сцени. Но в Лондон открили творбата едва през 1937, а в Германия и до сега не е представяна
Пет години след премиерата на операта си Дюка за последен път излезнал пред публика. Този път с балета си „Ла Пери”, който е един от творческите му върхове, макар че партитурата е била спасена от унищожение само благодарение на молбите на приятелите на композитора. От 1912 г. започва голямото му мълчание. Чак до смъртта си през май 1935 г. Дюка продължил работата си като критик и най-вече като професор по композиция в Консерваторията в Париж (сред най-прочутите му ученици е Оливие Месиен). Но не показва никакви произведения. Приятелите му разказват за творби, написани с размах и някои от тях почти завършени: Втора симфония, соната за цигулка, няколко симфонични поеми, друга опера, два балета, но всичко това е било изгорено от композитора. Впрочем, този втори период от живота му, така непродуктивен на вид, съвсем не е бил нещастен: през 1916 г., на 51-годишна възраст той се оженва за пръв път, ражда се единствената му дъщеря и това му носи много радост. Приживе Дюка написал коментар за съдържанието на операта си, но той бил публикуван едва след смъртта му. В него композиторът разглежда в дълбочина символиката и музикалния език на творбата. И тук се очертава още един интересен паралел: този път с операта на Барток „Замъкът на херцог Синята брада”, завършена през 1911 г. В изказването си Дюка е подчертал, че за него Ариадна пресъздава преди всичко младостта и надеждата. Какъв контраст спрямо Юдит на Барток. Юдит, която се съпротивлява и в края на краищата побеждава, но в една ожесточена и безплодна борба.
За разлика от нея Ариадна, както и останалите действащи лица в операта на Дюка ни разкриват една друга перспектива, която стига чак до основни митове в западноевропейската цивилизация. Още самия избор на името на героинята напомня за критския мит: Ариадна и нейната водеща нишка в лабиринта в замъка на Синята брада, където атинските девици, в своето пленничество, очакват да бъдат предложени на Минотвъра, за да бъде той омилостивен. Побеждавайки Синята брада Ариадна е в същото време и Тезей, както и Антигона. „Ще се подчиня на други закони, не на вашите”, казва тя. Най-сетне забраненото любопитство се докосва и до мита за кутията на Пандора, видян през призмата на библейския забранен плод и познанието на доброто и злото.
Ариадна, макар че пее почти през цялото време, все пак не е единственото действащо лице в операта. Нарушаването на равновесието на силите при низвергването на Синята брада, оказва влияние и в музикален план: той се явява като един второстепенен персонаж, без особено значение. Можем да го чуем за съвсем кратко време - по-малко от 5 мин., в края на І действие, във ІІ го няма, а в ІІІ го виждаме отново, но напълно ням и кротък, вързан и без възможност да пакости. Но тъкмо неговото отсъствие поражда най-голямото напрежение в пиесата и мълчаливото му присъствие в края, е много по-значимо в драматургичен план, отколкото каквито и да било разговори. И макар че според Дюка Ариадна не е представителка на каквато и да било феминистично идеология, все пак тя в своето държание и цели изглежда като участничка в движение за правата на жените. Преждевременно и прибързано, защото тя все още е неразбрана, няма как и да я последват. Не е случайно, че в лабиринта на този нов жанр има само жени-затворнички и никакви мъже... А Синята брада - той е напълно безобиден и не би могъл да им стори повече никакво зло.
Действащи лица:
Ариадна - изключителна жена, освобождаваща се и освободена;
Придворна (контраалт) - контрастно копие на Ариадна, страхлива;
Синята брада - второстепенен образ, нищо че името му е поставено в заглавието. Появява се за малко в края на първо действие.
Петте предишни жени на Синята брада: Селизен, Игрен, Мелизанда, Беландер и още една, която не пее, Аладин. Всичките тези имена са заимствани от Дюка от други произведения на Метерлинк.
Изпълнители:
Нов филхармоничен оркестър и хор на Френското радио, диригент Армин Журдан. Катерин Сиезник (Ариадна) и Мариана Паунова (Придворна), Габриел Бакие (Синята брада) и шестте жени: Хана Шер, Ан-Мари Бланза, Жослин Шамонен. Запис от 1983 г.
събота, 27 май от 20 часа
Съдържание на операта „Ариадна и Синята брада”
Разкъсана облачност
Предимно облачно