„Много хора бехме – многота! Селото беше за чудо и приказ! На всеки божи празник се събирахме. Беше красота – хора, песни, викове!“ – това разказва пред микрофона на журналиста Румен Стоичков 90-годишната Елена Стойкова от крайграничното село Църварица. „Цела нощ седа и си мисля – какво беше, па какво стана“– продължава разказа си бабата и добавя, че откакто се е родила, все е работила и никога дори на почивка не е ходила, а сега няма на какво да се зарадва.

Много подобни човешки размисли на хора от обезлюдяващите български села предава в новата си книга журналистът от БНР Румен Стоичков. Той е обиколил стотици български селища с личния си автомобил, воден от любопитството и желанието да научи повече за хората и миналото на местата, където живеят. Казва, че журналистиката дължи много на тези хора, които очакват с нетърпение някой да ги чуе, да ги забележи, а тяхното най-голямо богатство е мъдростта, която са трупали и проверявали в бита през годините. Думите на мъдрите стари хора Румен Стоичков не променя в книгата си, предава ги репортажно и дословно, защото словото им носи неповторим заряд. Дори заглавието „Сърце на длан“ крие голямата благодарност на автора към всички случайни разказвачи, които чистосърдечно са споделяли свои размисли и спомени пред репортерския микрофон. Книгата беше представена наскоро в столичен литературен клуб и получи заслужена оценка от читателите. Румен Леонидов – поет и журналист, я определя като смела и точна фотография на днешна България, която ще остане за спомен на идните поколения. И още:

Няма да казвам, че това е четиво за политици, защото няма как това да стане. Това, което показва тяq е галерия от образи на хора, наши съвременници, съотечественици, сънародници от различни поколения. Самият факт, че идва журналист, че разговаря с хората и им обръща вниманиеq е малка, но значима надежда за всеки от тях. Във всичко, написано от Румен Стоичков, се оглеждаме и всички ние, то е знак и за нашите бъдещи наследници.

Всички села, които Румен Стоичков е избрал да посети, се намират в живописни кътчета, описани географски точно и ясно в книгата. Селата долу на пътя, в равното не са интересни за мен. Тези, за които най-често пиша, са по баирите. Там животът е по-труден, пътищата са ужасни, но хората са по-мъдри и сякаш по-близо до Господ и по-далеч от държавата. За мнозина от нас дори е трудно да си представим в какви условия живеят нашите сънародници по тези места – казва Румен Стоичков и продължава:

По радиото разказвам за проблеми, а в книгата се опитвам да оставя неща, които са много характерни и ценни. Става дума за традиции, местни обичаи, взаимоотношения между хората. Вдъхновявал съм се от  срещата с някой мъдрец, за който след това искам да разкажа. Сега се сещам за Гостилица – селото е на 20 км от Габрово, където съществува обичай, наричан ялова полуда. На 15 февруари там се събират всички жители, но специално жените се събират в една от къщите. Предрешават се и тръгват из селото. От къща-на къща тропат по врати, минават през кръчмата, кафенето, магазина, навсякъде, където има хора. Покаже ли се отнякъде мъж, те го хващат и се опитват да го вдигнат във въздуха. В този обичай мъжете трябва да се откупят с пари. Те трябва да сложат всичко, което имат в джобовете си в една чанта, която носят жените. Разбира се, някои успяват да избягат, други се оставят да бъдат повдигани и пощипвани от жените. Това е част от всеобщото веселие и от ритуал, който всъщност е насочен срещу безплодието. Въпреки че по-старите поколения българи не са страдали от безплодие, а са имали по 8-10 деца, обичаят си е бил традиция всяка година на 15 февруари. В края на деня всички се събирали в нечий двор. Там разпалвали огън и всеки трябвало да прескача огъня. Веселбата продължавала и това било начин хората да се срещат и да общуват. На мен ми беше забавно да слушам за този изчезващ обичай, а и никъде другаде не съм го срещал. Надявам се тази книга да не звучи тъжно, но където съм усетил, че държа някакво словесно, фолклорно богатство, някакви обичаи, то е намерило място вътре в нея.