София е очарователен град, особено ако го погледнем през очите на чужденец, дошъл тук, за да положи основите на живота, за който мечтае. София е незаменимо място за живот и работа според една млада и интелигентна жена от Германия, пристигнала тук, за да преподава временно немски език на студентите. Страната ни й разкрила своето най-привлекателно лице и тя решила да остане, за да изучи езика и нравите на българите. Така вече шест години родената в Северна Германия Вибке Байхе, работи и живее в София. Занимава се основно с фондацията, която сама е основала, за да помага на талантливи артисти от различни поколения. Тя предоставя своето артистично ателие като сцена за изява на много музиканти, художници, артисти, които нямат достъп до големите театри в София. Една от най-новите и колоритни инициативи, организирани от The Art Foundation на Вибке Байхе ще бъде фестивал на уличните музиканти, какъвто до момента не е имало в столицата. Вибке казва, че нейната Фондация е мост между генерациите в софийското културно пространство. При нас са старите артисти, които вече не играят в големите театри, например Любомир Бъчваров и Емилия Радева и доста известни личности – разказва Вибке Байхе и продължава:

Тук идват и съвсем млади артисти, за да се учат от опита на по-възрастното поколение. По този начин те съпреживяват заедно живота на един артист – човекът, който дава всеки свой миг за изкуството. Извън големите сцени отношението към публиката при нас е много интимно. Артистите се срещат със своята публика и след представлението. Всеки гост може да разговаря с хората от сцената, без да спазва дистанция. Тук няма халтура, за което много благодаря на артиста Светлозар Кнезовски, който изготвя афиша ни. Компромиси с естетическото ниво на артистите, които ни гостуват, не правим, защото се опитваме да формираме добър вкус у публиката спрямо изкуството.

Най-важното, за да научиш езика и да заживееш в чужда страна, на първо място e да се влюбиш в нея. С любовта всичко се постига. – убедена е Вибке Байхе:

Когато виждаш бъдещето си в една страна, тогава си по-склонен да учиш и да се адаптираш към живота на местните хора. От 7-и клас аз започнах да уча руски език и когато завърших и славистика в университета, вече имах много приятели българи. Особено в Дрезден – там има голямо българско общество, с част от тези хора се виждахме често и научих някои думи на български. Покрай университета съм учила преди това в Русия, Украйна, Беларус и Полша. За първи път обаче започнах работа в България. Очакванията ми бяха, че в България ще бъде както е там, че между източноевропейските държави няма голяма разлика. Когато пристигнах тук, бях много изненадана колко западноевропейски вид има България. Разликата е, че е разположена по-южно и хората са по-темпераментни. Направи ми впечатление, че българите имат много общи черти с германците. Българите са много темпераментни, сякаш има огън в тях. Така, малко по малко, се влюбвах в страната и хората. Когато пристигнах в България, в началото живеех на квартира при една много добра възраства жена, на име Грети. Бивша оперна певица. Казаха ми, че тя говори руски и няма да има проблем да се разбираме.  Когато се срещнахме обаче разбрах, че тя не говори руски, а френски език. Така бях принудена да науча много бързо български език. Тогава имах стипендия и не се налагаше да работя по 12 часа на ден. Имах свободно време и с нея обикаляхме, за да разглеждам улиците в София. Заведе ме на т. нар. Женски пазар, до Минералните бани, в парковете. Тя ми показа много и ми разказа за София. Има и друг момент, тъй като съм учител по немски, аз очаквам от моите ученици да говорят наистина много добре немски, но същото важи и за мен. Чужденец, който е в дадена страна, трябва да се старае да се адаптира към средата и задължителен елемент от нея е езикът. Когато човек решава да остане, той не може да страни от местните жителите. Аз лично предпочитам да съм заобиколена от българи, защото чрез общуването научавам повече за тяхната култура, а и за обичаите. Германия е страна, където обичаите вече не се почитат. Според мен това се дължи на историята ни. При българите не го виждам този синдром. Те се гордеят с традициите, поддържат това, което имат и не се притесняват да казват, че са българи.