Преди пет години една интересна и неизследвана до този момент тема провокира Радослав Гизгинджиев да проучи етнографски материали, фолклорни образци и архиви на българските народни песни и две години по-късно да напише дипломната си работа „Вампирът в народната песен”. Не след дълго на бял свят излизат и двете му книги, касаещи тази тема.

„Вампирът: по следите на Сянката” съдържа документалните записки и интересните факти, които авторът е открил за отвъдното и вярванията на българите.

„Лепири:* между Сянката и Светлината” е художествен роман, в който Радослав Гизгинджиев интерпретира идеите от старите народни вярвания.

Изследвал е около 10 песни, но подчертава, че една песен има много варианти и в различни региони се е пяла по различни начини, има промени и в сюжетите. Няма точна датировка на песните, но най-вероятно са стари, още отпреди Освобождението (1878 г.).

Образът на вампирите в народната песен е много различен от легендите и приказките. Старите българи са вярвали, че вампирът е демоничен, застрашителен и страховит образ, но той нито е имал вампирски зъби, нито е пиел кръв. В народната песен срещаме конкретен образ – казва Радослав Гизгинджиев. – Образът е мъжки, това е завърнал се мъртвец, който търси своята любима, а от песните става ясно, че той отнема жизнените сили на жената, заради която се е завърнал, защото не може да продължи оттатък без нея. Най-интересното е, че жената няма нищо против този контакт. Тя го гощава с храна, дава му да пие. В други песни доброволно тръгва след „сянката“. Точно това провокира изследването ми, защото зад образа на вампира всъщност се крие нещо изключително романтично като тема – как любовта трябва да продължи и отвъд, и то на всяка цена.

Вампир, според народните песни, става мъртвец, който е бил нередовно погребан; човек, който не е живял по правилата на тогавашното общество; човек, който се е самоубил или е убил, или човек, който е живял по греховен начин, неверник, дори друговерец. В проучванията си Радослав Гизгинджиев споменава и една интересна професия – вампирджия.

Тя е съвсем реална и е била изключително популярна по българските земи. Цели села са събирали пари, при това говорим за доста сериозни суми, за да платят на вампирджията да открие вампира и да го обезвреди чрез икона, билки, пробождания, откриване на гроба му – обяснява Радослав. – Когато се случвало нещо нередно в селото, било то градушка, проблеми с добитъка или болест сред хората, обвинявали вампира.

Какви ритуали са правили старите българи за предпазване от вампирите? 

Били са много. Почти 80 % от днешните погребални ритуали са противовампирски. Хората са вярвали, че всяко неспазване на погребален обичай водело до вампирясване – ако не бъде запалена свещ, над тялото на покойника премине сянка или го прескочи котка – отбелязва Радослав Гизгинджиев и допълва: – Много хора не знаят, че имаме много народни песни за вампирите. Но аз открих по-дълбок смисъл в този образ. Песните разкриват темата за любовта и смъртта. Българите са вярвали, че смъртта е продължение на живота, но някаква част от човека не е искала да пусне любимия си и е създала този демон, за да може той, като сянка, да се върне и да изпие жизнената сила на жената. И тогава тя започвала да вехне и умирала. Когато любовта и смъртта се срещнат, може би идва вечността.

От 25 април Радослав Гизгинджиев започна представяне на двете си книги в цяла България. Датите и градовете може да намерите на неговата страничка във Фейсбук.

* Лепир, липир е народното название на вампира

Мома люби вампир

(Народна песен)

Попът на Рада думаше:

– Радо лю, мари Радо ле,

чула се й, Радо, зла дума,

зла дума, като зла чума –

че любиш, Радо, липиря,

липиря, мойго Стояна,

Стояна граматичето.

Рада на попа думаше:

– Истина й, попе, истина й.

Зарана ще рано да стана,

бели ще ризи да опера,

тогаз липирю ще готвя,

ще готвя и ще занеса.

Станала й рано в понеделник,

бели си ризи опрала,

опрала и ги простряла;

тогаз обеда наготви,

на гробищата отиде,

че на Стояна занесе,

че на Стояна думаше:

– Стояне, либе, Стояне,

излез, Стояне, да ядем!

Стоян на Рада думаше:

– Радке ле, либе, Радке ле,

защо на татя обади?

Право ми кажи, не лъжи:

в гроба ли да те навлека

или отвън да те оставя?