Убежище, заслон и първи „дом” – това са били пещерите за първите , наричани „пещерни хора”, населявали преди хиляди години днешните земи на България. И до днес скалните образувания имат важно значение за науката и прогреса на човечеството. В пещерите се откриват нови находища на вода, проследяват севодоизточници, правят се геоложки проучвания и се търсят стари и непознати форми на живот.

Българската федерация по спелеология отбелязва на 18 март 91 години от създаването на първото пещерно дружество през 1929 г. Това ни даде повод за разговор с Димитър Паунов − пещерняк с дългогодишна практика и бивш член на пещерен клуб „Алеко Константинов” в София, за нелеката, но увлекателна задача на хората, които са се посветили на тази дейност.

„При нас – пещерняците има такава страхотна възможност, да усетиш, че влизаш първи, правиш първите стъпки в непозната досега пещера и си първо човешко присъствие в тази галерия. Такова нещо на мен лично ми се е случвало в пещерата Кървавата локва, в района на Котел, където бяхме на експедиция. Преди нас някой беше влизал и беше открил неизвестно до този момент продължение на пещерата. Тя е пропастна пещера, но на 7-8 метра от дъното има отвор, който е на стената. Интересното е, че за да влезеш в този отвор, трябва да се залюлееш, да отпуснеш въжето и да хлътнеш в него, което не става от първи опит. Усещането е като че си покорил някой връх, с нищо не може да се сравни тръпката, че влизаш там, където човешки крак още не е стъпвал”.

Спелеолозите смятат себе си за хора от особен вид, защото оставят уютен дом и семейство и отиват да търсят красота там, където цари вечен мрак. Тяхната любов към красотата на суровите, непристъпни пещери не познава граници.

„В пещерата времето много бързо тече, понеже не носим часовници със себе си, там нямаме и никаква мобилна връзка – казва Димитър Паунов. − Например ако влезем следобед, цяла нощ сме вътре и излизаме в утрото на следващия ден. Вътре не се усеща как вън тече времето. Там човек е в екстаз, той сам си осветява пътя и се захласва по всяко едно от скалните образувания, които среща. Там даваш ход на въображението и се удивяваш на гледката, която се разкрива пред теб в галериите. Всякакви красоти има, особено ако е фотограф човек се въодушевява още повече. А сред спелеолозите тези любители са много − влязат ли веднъж, излизане няма. Носят техника, триножници и светкавици. Правят такива снимки, че са невероятни произведения на изкуството. При нас като влезе човек в пещерата и трябва да даде срок на излизане – контролно време. Но е имало и инциденти.

Преди години наши членове бяха влезли в пещерата Духлата, (край Перник), но придошлата вода ги беше затиснала и се наложи спасителна акция. Те бяха престояли в пещерата около една седмица в екстремни условия. Спаси ги това, че в пещерата вода има навсякъде. Това е най-опасното, в пещерата стават запушвания на някои проходи, през които е влязъл човек. Понякога пещерните галериите са затлачени от тиня, кал и камъни и на някои места се е получило задръстване и продължението на пещерата е след това запушване. Затова ние, пещерняците, носим със себе си инструменти, за да си проправим път в някоя пещера. За съжаление това е тежък труд, затова са малко доброволците, които се наемат да копаят в пещерите, за да може да се върви напред и да се разкриват нови галерии”.