„Ако зажалиш някой ден за драмска ракия,
дойди на гости
с коня шарколия…“

Така започва един от най-известните градски шлагери, който има почти столетна история. Текстът е публикуван през 1927 г. в стихосбирката „Македонски песни“. Автор е Магда Петканова, родена на 16 август преди 120 години, останала в българската културна история като талантлива поетеса, драматург, сценарист… За хората, които са я познавали, красивата дама е предана майка, съпруга и една от най-интересните жени в София по онова време.

Родена е през 1900 г. в с. Стамово, Старозагорско. Кръщават я Смарайди – на баба ѝ по майчина линия, гъркиня по произход. Дядото пък е с подчертан интерес към литературата и подкрепя Македонското освободително движение. Смарайди наследява от него и двете, защото, освен човек на словото, по-късно тя е сред поддръжниците на македонските революционери. Израства в гр. Раднево, където е бащината ѝ къща, а когато започва да публикува поезията си, избира името Магда. Едва 13-годишна я изпращат да учи във Втора девическа гимназия в София. Живее в пансиона на г-жа Узунова, майка на големия наш художник Дечко Узунов. След това известно време следва математика в Софийския университет. Омъжва се за писателя Мирослав Минев, баща на дъщеря ѝ Зоя. Заболява от туберкулоза, но оцелява по чудо, спасена с народна медицина. Разделя се със съпруга си и преживява много тежък период – в началото на ХХ век патриархалното мислене все още е твърде силно и обществото не гледа с добро око на самотната майка. През 1930 г. я запознават с писателя Константин Петканов, вдовец с две дъщери. Скоро става негова съпруга и от този момент вече има три деца и все по-малко време за писане.

Независимо от това, успява да съчетае ролята си на майка, съпруга и домакиня, с непресекващото си творческо вдъхновение. Издава няколко стихосбирки, превежда (от славянски езици) либретото на „Сватбата на Фигаро“ (Моцарт), „Русалка“ (Дворжак) и др. Членува в Съюза на българските писатели и в Клуба на жените-писателки, заедно със свободомислещите дами на нашата литература от онова време: Яна Язова, Дора Габе, Елисавета Багряна, Фани Попова- Мутафова, Калина Малина и др. Създава клуб на жените с висше образование, радетел е за правата на нежния пол, темите, които я вълнуват са българската история, любовта към родината, красотата и тъгата във всичките им форми. Заедно със съпруга си поддържа приятелски връзки с художника Илия Бешков, композиторите Любомир Пипков, Марин Големинов, с поети, писатели, драматурзи. Пише сценария за филма „Шибил“ на режисьора Захари Жандов, театрални пиеси, както и либретото на операта „Ивайло“ от Марин Големинов. (Да припомним, че „Нестинарка“ – първият значим балет в националната ни култура също е от Големинов, създаден по разказ на Константин Петканов.)

На пръв поглед Магда Петканова е постигнала много – добре приета е сред интелектуалните кръгове, има издадени няколко стихосбирки и т.н. Но през последните години от живота си (умира през 1970 г.) споделя с известно съжаление, че е пропуснала ценно време, пишейки само в кратките паузи между житейските си задължения. От друга страна, дъщерите, които е отгледала, я даряват с искрена любов и благодарност.

Литературната ѝ дарба е оценена високо, а две от най-популярните песни, родени от градската култура, са „наредени“ по нейни стихове – „Гурбетчия“ („...Свещи ти запалих пред трона небесен“) и „Ако зажалиш някой ден“. И най-голямото признание – в широките кръгове и до днес те се приемат за народно творчество.