Младата писателка Айше Шен дебютира в Турция с първия си роман „Името ми е Гюл“. Освен с поетично заглавие – „гюл“ на турски език означава „роза“, романът привлича вниманието и с това, че действието се развива в България.
Централен персонаж е родената в Разград Гюл. Това никак не е случайно, тъй като авторката Айше Шен е родена в Кърджали, въпреки че понастоящем живее в крайбрежния град Измир в Турция. Тя се преселва там със семейството си в средата на 90-те години, но запазва силна връзка с България.
Днес, 29-годишната Айше Шен е адвокат по професия. Разказва, че пише от малка, значително преди да се захване с адвокатлъка. Споделя, че работата ѝ понякога я мотивира, друг път натъжава, но убежище от напрежението на деня остава писането.
Айше Шен печели приз от конкурса за разказ „Юмит Кафтанджъоглу“ и някои други награди, но истински стимул за написването на романа ѝ става конкурсът „Разкази от река Дунав“ – инициативата е част от културния диалог между ЕС и Турция и в нея като партньори участват държавни и неправителствени организации от крайдунавските държави, работещи в сферата на културата.
„По-невероятна тема от „Разкази от Дунав“ не може да има, тъй като за мен Дунав означава и роден край. Разбрах, че споделяйки написаното от мен, мога да достигам до различни хора и места. Когато хората четат и харесват написаното, това ми дава самоувереност. Казах си: „Ако напиша роман и го публикувам, хората може да го харесат.“
Така тя продължава по пътя на думите и завършва първата си по-голяма творба.
„Името ми е Гюл“ разказва за периода в края на 80-те години на миналия век, когато „се превръща в голям лукс хората да могат да се наричат със собствените си имена, да говорят на майчиния си език.“ В този смисъл това е роман за една млада жена, която се намира между две религии, култури и общества. Историята обаче не е нарисувана само в черно или бяло. Айше Шен изтъква, че не разказва турската или българската гледна точка по въпроса, а се старае да предаде универсално послание:
„За героинята ми България е обичаната ѝ родина, поради това е неправилно тя да бъде свързвана само с едната страна. Това е история на две общества, два народа и това определено не е книга, писана с националистически уклон. Смятам, че национализмът е много грешен, тъй като това означава да продължаваш грешките от миналото и поради това мисля, че е по-добре романът да се чете непредубедено“.
Затова тя се надява един ден романът да бъде преведен и да се срещне и с българските читатели. Написването на книгата е било повод разказвачката по своеобразен начин да открие България:
„Името ми е Гюл“ се превърна за мен в едно много шарено пътешествие. Разбрах, че не познавам добре България, въпреки че са съм родена в нея. Родена съм в Кърджали, посещавала съм няколко пъти София, но главната героиня в книгата „е родена“ в Разград, „учи“ във Велико Търново и после живее в Северна България, където не бях ходила.“
Така Айше Шен започва проучване на българските история и традиции. Впечатлена е от народните танци и музиката и изтъква поразителното въздействие, което разнообразието на хорáта и звукът на гайдата са ѝ направили. Народната песен, която ѝ служи като вдъхновение по време на създаването на романа, е „Калиманко Денко“.
Младата писателка не крие интереса си към нестинарските традиции, които днес са запазени само в някои села в Странджа.
„Много бих искала в бъдеще да пътувам из България, за да разширя знанията си за българската култура. Това се случи донякъде във връзка с книгата, но искам да науча още, тъй като българската култура е наистина много богата. Най-малкото бих искала да отида в Странджа“- сподели Айше Шен в интервю за Радио България.
Преживяваше в междинен свят, издигнат над дребнавостите на материята, ала с допусната до Божия промисъл душа. С прилепени до земята нозе отваряше сърцето си за птиците и слушаше с наслада гъшия хор. А в белотата на картона привиждаше лицата на велики..
След като посвещава 23 години от живота си на Кралския военноморски флот, британецът Дарен Картър решава да се уволни през 2013 г. Признава, че в продължение на години се е носил без посока през "бурните води на живота" - от работа..
Казва, че отдавна не се чувства чужденец в България. Тук е неговият дом, научил е българския и подобно на повечето ни сънародници се вълнува от политическата ситуация в страната. Но най-голямата му страст, това, което изпълва дните му със светлина..
"Преди да изобретя "Трапеца на смъртта", аз се наричах Лазар Добрич и така ме пишеха по афишите и програмите." Сеньорът на световното цирково изкуство..