Понякога един син може да преобърне живота на баща си, въпреки избора му да върви по определения и утъпкан път. Така станало и с Дико Зонана от Израел – съдбата така се завъртяла, че изцяло променила битието и светогледа му. А началото на пътя е в България.

На младини Дико бил танцьор, но в един определен момент трябвало да подхване бащината си професия на обущар. И точно когато поел занаята, синът му започнал да се увлича по фокусничеството. Станало така, че в един определен момент на 7-годишното момче му потрябвал асистент... и избира баща си.

По това време Дико още танцувал и синът му се явил няколко пъти на сцената и почти веднага станал любимец на публиката. Поканват ги в единствения канал на тогавашната израелска телевизия, където дуото илюзионисти Чико и Дико се представя пред публиката: „В продължение на 8 години, бяхме всяка седмица в телевизионната програма „Чико и Дико“ – баща и син. И беше голям успех. И този успех продължава и до днес.“

По същото време Дико открива магазин за всякакви сценични атрибути, включително и за фокуси, където децата са сред редовните му посетители. В целия Близък изток има само един такъв магазин:

„Аз съм 55 години тук. Познават ме всички. Сега, в детската телевизия има специална програма, където уча децата да правят фокуси. Показвам им как става с подръчни материали, които могат да открият в дома си. Покрай това идват и в магазина. А сега с коронавируса илюзионистите не работят и не идват да си купуват реквизит. Клоуните също не работят и те не идват. Единствено децата продължават да идват. Работя и с големите театри и им изработвам по поръчка необходимото, но сега и те са затворени. Ето тука съм аз – отбелязва Дико и показва снимка от моментите си на сцената: Правим фокуса с жена във въздуха – пояснява той и добавя с усмивка – Сега всички сме във въздуха“.

Някога, семейството на Дико Зонана, преди да се пресели в Израел, живяло в България, в стария център на столицата, в близост до Централна Гара.

„Аз се родих в София – спомня си Дико на добър български език. – Живеехме на ул. Хр. Ботев 121. Къщата ни още е там, но я дадохме на съседа, който беше много добър с нас. Той не беше евреин и много помагаше на майка ми, в годините между 1939-1943, когато баща ми беше изпратен на принудителен трудов лагер. За евреите имаше комендантски час и им беше забранено да излизат от домовете си преди 10 и след 15 часа. Съседът пазаруваше и за нас. Всеки път, когато детската ми количка се разваляла, той я поправял. Майка ми все ми повтаряше „Дико, когато количката ти се разваляше, той я поправяше.“ А когато се преселихме в Израел и след години ни върнаха къщата, която беше национализирана по времето на социализма, аз казах на майка ми да му я припишем. Това е добър подарък. Там може да се направи хотел. Когато минах преди време – гледам мястото още е там.“

Сега Дико се надява да разрешат полетите, за да дойде отново в София. „Чакам само да отворят небето и вече ще съм в България.“

Снимки: личен архив