Софийската градска художествена галерия изважда от забвение изкуството на поредния български творец, чиито следи избледняват в спомените на съвременниците му от първата половина на миналия век. Изложбата “Пенчо Георгиев. Между театъра и живота” съживява лицата на хора, животът на които е предопределил различни роли, но и ни пренася в имагинерните сценични преживявания на актьорите, чрез новаторските декори и костюми.

Пенчо Георгиев идва на този свят, заедно с новия 20-и век, който бележи детството му с драматичен факт – баща му загива при Одрин в Балканските войни. Въпреки семейната трагедия, майка му успява да отгледа трите си момчета и всяко от тях завършва университет.

След края на Първата световна война, надареният с артистичен талант най-голям син напуска родната си Враца, за да шлифова своите заложби в Художествената академия. Докато следва, се сближава с Иван Милев, с когото рисува в идентичен стил, а през 1928 г. с Васил Станилов печели конкурс на Министерството на просвещението и заедно с него заминава за Париж.

“Може би там, сред Меката на изкуството, Пенчо Георгиев успява да добие европейски вид, да види процесите и въобще модерните неща, случващи се в Париж, и да успее да поеме от това изкуство – разказва Станислава Николова, куратор на изложбата. – Той се записва в училището за приложни изкуства при Пол Лоран, запознава се с графиката и през цялото време е запален от сценографията и театралното изкуство. Има сведения, че той дори успява да участва в няколко сценографски решения. Така че Париж наистина се оказва изключително важно място за развитието му като зрял и завършен художник. Завръщайки се през 1932 г., той успява да се включи в Дружеството на новите художници и с по-модерна визия и по-различна тематика да участва пълноценно в художествения живот.”

Докато живее и твори в Париж, Пенчо Георгиев се вглежда в лицата на нищите и онеправданите, създавайки живите образи на уличните музиканти, танцьорките в кабаретата, продавачите на цветя, работниците, бездомниците от подмостията на Сена. Във френската столица той се сдружава и с Любомир Пипков, на когото помага със скици за операта “Янините девет братя” и впоследствие става неин сценограф в Народния театър. Творчеството му минава през два етапа – първият го свързва с родното, иконите, майката, селото, смъртта, а във втория погледът към малкия човек, майчинството, труда, става през градската среда.

“Разглеждайки експозицията, зрителите още в началото ще забележат учебни работи с образите на Иван Рилски – светецът чудотворец, светецът в молитва – казва кураторката. – Ще видят и няколко ключови творби, сред които “Задушница” от 1929 г. А когато се насочат към работите от 30-те г., вниманието им ще привлекат “Работниците”, “Хармонистите”, “Бедна жена от квартала”, “Акордеонист”, “Продавачи”. Така че всеки ще може да усети разликите между двата периода и как обикновеният човек се подменя с обикновения градски човек. Ако през 20-те г. главният герой е човекът на селото, през 30-те г. вече е работникът в града.”

Макар и да натрупва богат художествен фонд, Пенчо Георгиев намира най-пълноценно разкритие на своя талант в театъра, където подчинява артистичните си хрумвания на режисьорския замисъл и драматургията. Така създава декорите и костюмите в над 20 постановки в Народния театър и в над 40 в Русенския театър.

“Ако допреди това декорите в театъра са доста разказвателни, описателни, реалистични, модерните художници, сред които и Пенчо Георгиев, насочват усилията си върху една по-голяма условност – казва още Станислава Николова. – Той привнася от Париж по-олекотения и специализиран вариант на сцената, давайки пълна свобода на актьорите, за да могат да изявят себе си и таланта си. Декорите му са били изключително леки, компактни, пренасяли са се много бързо. Така че той е бил обичан както от сценичните работници, така и от най-големите ни български актьори.”

Пенчо Георгиев отлита от този свят едва на 40 – падайки в асансьорна шахта в Народния театър, докато подготвя театралната декорация на “Саламбо”. След себе си оставя близо 1400 творби, повечето от които разпръснати в частни колекции. Сто и петдесет от тях, галерията успява да издири, за да възкреси образа на твореца, който буквално дарява живота си за изкуството.

Снимки: СГХГ и архив