Потомка на български евреи показва архива на Януш Корчак

Отново е 27 януари – денят, в който през 1945 г. биват освободени малцината оцелели в концлагера Аушвиц. Десетилетия по-късно, ООН превръща датата в Международен ден за възпоменание на Холокоста, окуражавайки не само почитта към жертвите, но и трупането на знание, за да не се повтори никога този геноцид.

В памет на жертвите, през 1949 г. във възстановената след Втората световна война еврейска държава Израел е основан музей на холокоста и еврейската съпротива “Бейт Лохамей-Ха-Геатаот”.

Музеят, който носи името на еврейския поет Ицхак Каценелсон, загинал в Аушвиц, се намира в Галилея, на територията на кибуца Лохамей-Ха-Гетаот, създаден от бивши партизани и дейци на еврейската съпротива срещу нацистите в Полша и Литва.

Дългогодишен изследовател и директор на “Бейт Лохамей-Ха-Геатаот” е Анат Ливне, която е израснала в българския кибуц “Бейт ха Шита”, край Галилейското езеро. Навремето, дядо ѝ бил директор на еврейското училище “Тарбут” в София, а баба ѝ преподавала там до 1939 г.. Когато семейството пристига в Израел, е сред основателите на кибуца “Лохамей Ха- Геатаот”. В него са се приютявали деца и младежи от концлагерите и гетата в цяла Европа.

За разлика от майка си, която наследява учителската професия на своите родители от България, Анат Ливне се насочва към историята. Искала да потърси отговор на един парадокс - защо полските евреи, какъвто е баща й, не са могли да се спасят от лагерите на смъртта и как успяват да го сторят българските.

Всяка година около 27 януари, оцелелите през Втората световна война, евреи са приканвани да разказват за страданията и униженията в концлагерите. Но Анат Ливне се опълчва срещу злоупотребата с чувствата на хората, все още носещи “вината”, че са оживели за разлика от близките си. Разбира се, това не означава, че паметта на загиналите и случилото се в Европа трябва да потънат в забвение – предаването на спомена за тях може да стане чрез конференции, произведения на изкуството, а не в показни церемонии. Заради “еретичните” ѝ изказвания, договорът на Анат Ливне в музея не е продължен.

Анат Ливне обаче пази спомена за най-интересните архивни материали в музея, запазени в тайник във Варшавското гето.

“Някои от безценните експонати бяха предадени от членове на нелегалната младежка група “Дрор”, които са се промъквали извън Варшавското гето и са се връщали с храна, с новини от фронта, а понякога и с оръжие – разказва Анат Ливне. – Тези младежи са познавали всяка дупка на оградата, пътя през канализацията, незнайни подземни проходи и затова са успели да се спасят.”

Един от скъпоценните експонати в музея е куфарчето с документи и лични вещи на гениалния педагог Януш Корчак, доброволно придружил до Треблинка питомците от своя еврейски дом за сираци във Варшавското гето и влязъл с тях в газовите камери.

“В трудовете си той разглежда детето още от раждането му като човек, който има своите права и от ранна възраст може да бъде питано за мнението му – продължава разказа си Анат Ливне. – По онова време хлапетата не са чели неговите трудове, нито приказките му, но са имали щастието да разговарят с него и да бъдат респектирани от невероятните му възгледи. Според Януш Корчак хората са братя – няма разлика от какъв етнос е детето, а как живее, за да е щастливо.”

Педагогът е имал две сиропиталища – едното за еврейчетата, а другото за полските сираци. Водел също собствено предаване по полското радио, в което участвали и деца. Хората го познавали като велик полски педагог, ала не всички знаели рожденото му име Хенрик Голдшмид.

“В гетото, Януш Корчак не правел разлика между местните деца и тези в сиропиталището и често раздавал на осиротели малчугани, извън дома от труднодоставената храна – казва още Анат Ливне. – Германската охрана била дотолкова респектирана от него, че един офицер му предложил да го изведе от гетото, когато започнали депортациите към лагерите на смъртта. Но той останал при децата, на които вдъхвал кураж до последния момент.”

Малко преди да бъде отведен, Януш Корчак успял да предаде на член на “Дрор” куфарче с недовършен научен труд по педагогика, документи от детския дом, лични вещи и малко пари. Младежите го скрили в един тайник и след войната го издирили и пренесли в Израел. Куфарчето е последното, останало от големия учен и педагог. В музея успяват да възстановят това останало наследство и днес то е най-ценното в експозицията му.