Като парченца на пъзел – всяко със собствена форма, особености и неповторимо място, преводачи и журналисти редят пъстрата история на Предаванията за чужбина на БНР – Радио България. 85 години – влюбени в работата си, те разказват на хората по света на техния език за красотите, миналото и делниците на България. 

Важна част от историята на медията е преводачът с френски и дългогодишен шеф на Френска редакция Иван Авуски – професионалист от класа и колоритна личност с ироничен изказ. Работи като преводач с френски в Предаванията за чужбина от университета до пенсионирането си и е категоричен, че „Радио България“ е най-добрата преводаческа школа.

„Френският беше общият език в семейството ни. След това учих във Френска езикова гимназия във Варна и Френска филология в Софийския университет. Това обаче не може да се сравнява с всичко, което научих в редакцията от по-възрастните си и опитни колеги. Сега маса народ учи или живее във Франция, говори перфектно френски. Но аз имам самочувствието да твърдя, че тогава ние в „Радио България“ бяхме в елита на специалистите по съответния език“, казва Иван.

Ако го попитате, как френският става общ език в семейството му, Иван ще вдигне рамене: „По най-нормалния начин“ – роден е във френската столица. Майка му емигрирала във Франция от тогавашна Унгария. 

Баща му – родом от България, следвал в Париж, откъдето заминал да воюва като интербригадист в Испанската гражданска война. Бил заловен и изпратен в концлагер. Работнички пращали на концлагеристите плетени чорапи. Една от тях спечелила сърцето му и, след като успял да избяга от концлагера, създал с нея семейство. На 1 октомври 1944 г. се пръкнал плодът на тази любов – Иван, чийто първи език станал френският. През 1948 г. той пристигнал със семейството си в България, но френският трайно се настанил в живота му.

След две години Френска филология в университета Иван Авуски е поканен във Френската редакция на БНР за овакантеното място за преводач-говорител.

 По-късно опитът, натрупан в Предаванията за чужбина, и страстта към спорта му отварят врати и към влиятелните френски спортни издания „France Football“ и „L'Équipe“, за които работи паралелно като кореспондент над 20 години. За подбора на преводачите в Предаванията за чужбина Иван си спомня:

„Всичко тогава ставаше с конкурс – с маса материали за превод от български на френски, диктовка, редакторска работа, работа пред микрофон.”

Интересът към работа в радиото бил огромен, но и текучеството - голямо заради ниските заплати. Като председател на изпитни комисии Иван Авуски бил строг в избора на кандидатите с френски, но имал нюх - между десетките отсявал единици таланти. Така открива за редакцията Соня Васева, която взима от студентската скамейка и пред очите му израства до топ преводач в устния и в писмения превод.

„Нашата аудитория беше най-разнообразна. Основната беше от Франция, Белгия и от Квебек в Канада. Парадоксално, но от Швейцария почти нямахме, – спомня си Иван. – Известна част от слушателитени бяха членове на клубове на радиолюбителите. Те бяха много добре организирани. През годините наши хора ходиха при тях, а те идваха в България. Работата беше интересна. Слушателите се интересуваха от какво ли не и защото бяхме в различна обществено-политическа система. В отделни предавания отговаряхме на всички техни въпроси. Не ми се вярва да сме правили пропаганда. Мисля, че бяхме поне 99% обективни.”

Освен новините и актуалните материали, подавани от Централната информационна служба на Радио България, всяка редакция подготвяла материали, специфични за нейната аудитория, а слушателите откликвали със стотици писма, разказва Иван Авуски. Отбелязва, че със спирането на ефира на програмите на „Радио България“ се е загубила гласовата, човешката връзка с аудиторията. „Тази жива връзка отдавна я няма, което е голяма беда за всяко нещо, което се нарича радио“, казва той.

Ние, от своя страна, се надяваме, че с появата на подкастовете на сайта на радиото, за които се подготвяме, ще върнем топлината на гласовете в нашите предавания.

Снимки: Музей за история на радиото в България „Проф. д-р Веселин Димитров“ и архив