Фабрики, железопътни съоръжения, мостове, кланици, вградили в себе си историята на бурното развитие на промишлеността от първите десетилетия на миналия век, днес биват събаряни или се “самозапалват” и рушат. За да запази свидетелство за тези ценни архитектурни образци, екип от историци се е заел със задачата да изработи дигитален архив и мобилно приложение с индустриалното наследство по нашите земи.

Някогашните промишлени сгради могат да заживеят нов живот – с достолепните си фасади да разказват истории, а с функционалността си да се превърнат във временен дом за хора с модерни професии, артистично призвание или да изпълняват обществени функции. Индустриалното наследство има много възможности за адаптация и социализация, убеден е гл. ас. Ивайло Начев от Института за балканистика към БАН, който стои в основата на проекта за дигиталния архив.

“Индустриалното наследство, подобно на други видове наследство, е свързано с историята и с паметта на града – казва той. – То обаче е тотално пренебрегвано у нас и повече сме свикнали да обръщаме внимание на църкви, манастири, градска архитектура от края на 19 в. и максимум началото на 20 век. Всичко останало извън тези параметри трудно влиза в общите представи. Дори официалният статут на културни паметници не може да опази доста индустриални обекти.”

Такъв е случаят с някогашната Захарна фабрика в София, която буквално се разпада, но въпреки това продължава да виси на произвола на съдбата.

“Захарната фабрика е дала името на целия квартал и това илюстрира факта, че тези обекти не са затворени сами за себе си, а са променяли живота в множество посоки – обяснява Ивайло Начев. – Тук можем да мислим за демография – за хилядите хора, които са се преместили да живеят в околността. Можем да мислим също за инфраструктура, защото заради фабриката е отклонена железопътната линия. Затова и едно от нещата, които се опитваме да направим, е да илюстрираме с документи значението на фабриките за по-широката среда и за функционирането на града като голям организъм.”

Според историка всяка сграда трябва да бъде идентифицирана и разгледана сама по себе си, за да бъде съхранена и впоследствие приспособена според своите характеристики.

“Не знаем доста неща за индустриалното наследство, дори историята на отделните фабрики и обекти– добавя Ивайло Начев. – Ще дам пример с Националния музей “Земята и хората” в София, който според датировката се помещава в индустриална сграда от края на 19 век. Това обаче е малко вероятно предвид строителните технологии и начина, по който е бил изграждан градът. И наистина, когато започнах да се ровя, се оказа, че корпусът на днешния музей е построен вероятно през 20-те г. на миналия век. Чрез този пример искам да покажа, че дори за обекти – национални паметници на културата, има празноти или фактите не са коректни. А какво остава за по-малко познатите и неглижирани индустриални сгради.”

Едно от средствата за достоверен прочит на индустриалното наследство е създаването на мобилно приложение – най-напред за столицата. Чрез него ще могат да се видят постройките в автентичния им облик от времето, в което са изпълнявали основното си предназначение.

“Надявам се такива дейности да бъдат свързани и с образователни цели, за да обърнем поглед към някои вдъхновяващи примери – казва още историкът. – Индустриалните образци често водят към иновативни предприемачи, които биха могли да вдъхновят предприемачите на нашия ден и да им покажат как във времето непрекъснато се е налагало да се променя начина на производство, на продажба. За пример може да послужи историята на Прошековата фабрика, чийто архив, за щастие, е добре запазен. От него се вижда непрекъснатото развитие на пивоварския бизнес и нуждата от постоянни, разумни инвестиции в иновации.”

Цялото интервю с гл. ас. Ивайло Начев от Института за балканистика към БАН можете да чуете ТУК.

Съставил: Диана Цанкова (По интервю на Таня Димова, БНР-“Хр. Ботев”)