Параскева Епиватска, известна у нас като Петка Българска, е сред най-тачените светици от православните в България. Преподобната Параскева е живяла в  Х – ХI век и след кончината на родителите ѝ, които били българи, тя последвала примера на своя брат и се посветила в служба на Бога. По време на молитва в Йорданската пустиня, където се отдала на пост и молитва, ангел небесен ѝ се явил на сън и завещал да се върне в родината си, където да „пренесе духа в небесните селения“.

Един от духовните водачи на България, Патриарх Евтимий, описва земния път на светицата. Според текста, мощите на преподобната били открити случайно. При завръщането си по родните земи, тя никому не казала коя е, а след кончината си, била погребана от непознати хора. Една нощ Св. Петка чудодейно се присънила едновременно на двама души, разкривайки името си. Обгърната от светлина, тя поискала нетленното й тяло да бъде преместено. От 1238 г. до падането на България под османско владичество в края на ХІV век светите й мощи почивали в църквата „Св. Петка Търновска” на старопрестолния град Велико Търново. Премествани още няколко пъти, от 1641 г. нетленните ѝ останки се съхраняват в катедралата на румънския град Яш.

Българският народ почита Св. Петка като закрилница на жените, родилките и дома. В народните представи светицата има силите да преминава границата между земното и отвъдното.

Народният календар определя Петковден (14 октомври) и Димитровден (26 октомври) като завършек на активния стопански труд през годината. Фолклорът ни отрежда сакрален смисъл на времето между Петковден и Димитровден (26 октомври). То е свързано с прехода между годишните времена, края на стопанската година и началото на различни семейни тържества.

Още легенди за преподобна Петка Българска и начина, по който народът ни тачи светицата, прочетете в публикацията „Народни предания за Света Петка“

Редактор: Елена Каркаланова