Началото на 20-те години на миналия век е период, в който много български архитекти и строители се завръщат в родината след образование в чужбина и приемат присърце идеята да превърнат следвоенна София в истински европейски културен град. Един от тях е младият, 30-годишен тогава, архитект Лазар Парашкеванов, който, с диплома по инженерство и архитектура от Прага, през 1920-а се установява в столицата. По това време България е управлявана от партията на БЗНС, а начело на правителството е близкият му приятел Александър Стамболийски. Година по-късно Стамболийски предлага на арх. Парашкеванов да създаде проект за нова сграда, която да помещава в себе си централата на земеделците, но също така да има отделни зали и здания, в които да се организират културни мероприятия, постоянна селскостопанска изложба, исторически музей и други. Мястото, близо до храм-паметника „Св. Александър Невски“, е било изключително трудно за строеж, с огромна денивелация. Военният преврат в България и убийството на Александър Стамболийски през лятото на 1923 година оставят идеята до ниво на готов авангарден за времето проект и отреден бюджет.

20 години по-късно Парашкеванов възобновява работата по идеята и през пролетта на 1947 г. строежът започва. 18 месеца след началото, когато вече са издигнати първите два етажа на сградата, властите в България решават, че всъщност само една малка част ще остане на земеделците, а останалата ще бъде Национална опера. Изумен от кардиналната промяна, архитектът нарежда всичко до момента да бъде разрушено и в движение прави нов проект на сградата, при това отново впечатляващ и иновативен:

„Проектът претърпява доста изменения, – разказва урбанистът Здравко Петров. – През 20-те години на м.в. той отразява модерната архитектура за онова време, има много елементи от ар деко и на зараждащия се модернизъм. А това, което ние познаваме днес – резултат на втория проект – е една сграда с доста по-класическо излъчване. Особено колонадата пред централния й вход ни отвежда в 40-те и завръщането към класицизма, нещо много характерно например и за сградата на Съдебната палата в София. След Втората световна война у нас се наблюдава уклон към сталинистката архитектура, което виждаме съвместено в сградата на операта.“

Лили Големинова, внучка на големия български композитор и диригент акад. Марин Големинов, си спомня и до днес разказите за изключителния ерудит Лазар Парашкеванов, който бил чест гост в дома на дядо й. Като пример за отдадеността, с която архитектът подхожда към строежа, Лили припомня думите му, че когато строиш опера, най-важното е да познаваш акустиката, защото колкото и красива да направиш сградата, ако залата вътре не става за представления, не си си свършил работата.

„И той самият признава, че е трябвало да изчете купища дебели томове за акустиката на оперната зала на чешки, немски и руски език, да подготви и обучи екип от майстори, до които е стоял неотлъчно по време на строежа. Още повече, че бюджетът в самото начало е бил изключително голям, но постепенно започват да се правят икономии и в един момент му казват, че няма да се поръчват материали от чужбина и трябва да се справи с това, което има в България. Парашкеванов започва да се запознава с родните материали – отива в берковските и в елховските кариери, където е най-хубавият бял мрамор, проучва владайския гранит и прочутия облицовъчен бял камък на врачанските села и пр.. И така сътворява нещо невероятно. Международният екип, който идва да провери акустиката на построената през 1953 година опера, я нарежда сред залите с най-добра акустика в цяла Европа.“

Това потвърждава и пианистът от Националната опера Валентин Стамов:

„Това е една от най-уникалните сгради в света. Вътрешната голяма зала е във формата на музикален инструмент, като охлюв, като е използвана горната нивелация на улица „Врабча“ и долната на бул. Дондуков. Стените и подовете са двойни, на тавана има отвор като на духов инструмент. На балконите и на ложите има т.нар. гърнета – кухини, в които да се отразява звукът и акустиката да има резонанс. Дървената ламперия също е направена от материал, който служи за направата на дървените обкови на музикални инструменти и е използван специален лак, с който се лакират инструменти. Така, че акустиката в нашата Софийска опера още в първите години след построяването й е считана за една от най-добрата в света“, добавя Стамов.

А сред останалите проекти на Лазар Парашкеванов се отличава и първата жилищна седем етажна кооперация в столицата – Палата „Св. София“ на ъгъла на улиците „Московска“ и „Раковски“, построена през 1929г. В нея за първи път архитектът поставя асансьор, нещо нечувано в страната дотогава. Негов е и проектът за стадион „Георги Аспарухов“ – Герена и на сградата на Столична община на ул. Московска. С него е свързана и електрификацията на столицата ни.

Съставил: Весела Кръстева / по интервюта на БНР-Радио София/