Много и различни са вълните на руската емиграция в България – всяка предопределена от особеностите на своето време. Първите по-големи групи руски емигранти намират убежище у нас още през XVIII век, бягайки от църковната реформа в Русия. Това са така наречените „старообрядци“. След Руско-турската освободителна за България война от 1877-1878 г. в страната ни се заселват представители на руската интелигенция, които се включват в изграждането на новите български институции. Епохата на социализма ще запомним с така наречената „любовна“ емиграция, когато в България пристигат най-често представителки на нежния пол, последвали любовта на живота си – българин, заминал на работа или на обучение в Съветския съюз. 

Но най-разтърсваща и привлекателна за историците сякаш е съдбата на руските белоемигранти, които идват у нас, спасявайки се от болшевиките. Именно тя се оказва във фокуса на провеждащите се за първи път в България от 2 до 8 декември Дни на руската диаспора – в София, Стара Загора и Перник. Събитието се организира с подкрепата на посолството на Руската федерация в България и е със заявка да стане ежегодно.

„Възприели сме такъв подход: бялата емиграция е основната, най-интересната, най-голямата вълна на руска емиграция в България. Но тя далеч не е единствена. Затова започваме с нея. А в следващите издания на Дните ще разширяваме времевия обхват“, каза на откриването на форума в Руския дом в София организаторът Сергей Рожков, председател на Руския академически съюз.

„През 1919-1921 г. от Русия и Цариград в пределите на Царството с разрешение на Българското правителство бидоха допуснати около 45 000 души руски бежанци. В болшинството си те бяха части от белите армии, които, след излизането им от вътрешността на Русия, временно спряха в Галиполи – Турция, и от там едни заминаха за Франция и Чехословакия, а други се настаниха в Балканските държавици. България, която е признателна към руския народ, макар малка по пространство и население и крайно обедняла след войните, най-сърдечно прие многобройните руски бежанци“, разказва доклад на Министерството на външните работи и изповеданията от онова време.

Част от тях са закриляни от щастлива звезда, други ги очаква трагична развръзка. За едни – като писателя и бъдещ нобелов лауреат Иван Бунин и поета-символист Константин Балмонт, страната ни е транзитна точка по пътя към Западна Европа. За други България се превръща във втора Родина. Но всички тях ги обединява това, че не смятат себе си за емигранти – те са бежанци.

Ярки свидетелства за приноса на руската диаспора в различни сфери на живота в България ни дава събраната от Национална агенция „Архиви“ богата изложба на архивни материали, подредена в Руския дом. От документите разбираме, че още през втората половина на 1920 г. в страната ни започват да се откриват руски училища за децата на бежанците, като към началото на 1922/1923 г. учебните заведения са вече 30 на брой. 

От снимките ни гледат белогвардейци, намерили за себе си препитание в шахтите на Перник, а също и маестро Мойсей Златин (1882-1952), който става главен диригент на Оперната дружба в България. Той въвежда нови за страната ни музикални инструменти – бас кларинет и контра фагот, и поставя за първи път у нас над 20 опери, сред които „Княз Игор“ и „Борис Годунов“. През 1921 г. с решение на руското Висше църковно управление зад граница в България пристига Серафим Соболев като предстоятел на храма „Св. Николай Чудотворец“ към руското посолство в София.

Църквата става притегателно място за руската диаспора. Тя създава бързо и своите клубове по интереси – в сградата на Славянското дружество в столицата, известна като „Славянска беседа“, през 20-те и 30-те години на ХХ век провеждат сбирки Съюзът на руските инженери, Съюзът на руските лекари, Дружеството на руските писатели и журналисти и др. Започва да излиза белоемигрантска периодика. Само в периода между 1921 г. и 1939 г. това са 87 издания. Създава се и Руско-българско книгоиздателство. В хотел „Континентал“ в пресечката на улиците „Леге“ и „Съборна“ живеят руски знаменитости, затова софиянци го наричат „Руски дом“. 

Оказва се, че руските бежанци имат принос и в развитието на пожарното дело у нас – през 1923 г. руският дворянин Юрий Захарчук става началник на пожарната команда в София. Благодарение на него тя е изцяло модернизирана и през 1932 г. се класира на първо място в Европа по бързина и дееспособност. Друг руски емигрант се счита за родоначалник на съвременната театрална школа в България. Това е Николай Масалитинов, който през 1925 г. е поканен за главен режисьор на Народния театър в София, където поставя 140 пиеси.

„България заема специално място в историята на руската емиграция. Това е страна с родствен език, родствена славянска душа. Нашата интелигенция, както пише генерал Врангел, получава тук приюта, за който е мечтала. Разбира се, че тези хора са преживяли много трудни времена. И въпреки това българското правителство е правело всичко възможно, за да им помогне. То е осигурявало специални дотации за руските училища, децата на руските емигранти са постъпвали безплатно в университета, т.е. България е била изключително гостоприемна към тях“, сподели пристигналият от Крим за Дните на руската диаспора Ярослав Иванченко.

В рамките на форума ще бъдат представени още много интересни факти за живота на белоемигрантите у нас на кръгла маса с участието на Марина Сорокина, ръководител на отдел „История на руската диаспора“ в Московския дом на руската диаспора „А.И. Солженицин“ и историка Виктор Леонидов. Ще бъдат показани документални филми, презентация на книгата „Успешно бягство“ на балканиста Сергей Галани, разказваща за съдбите на децата на белоемигрантите в България. Ще се проведе и вечер с поезията на живялата в страната ни руска поетеса Любов Столица.

Снимки: Миглена Иванова