В последните дни преди настъпването на Новата година хората се прибират в домовете си, купуват подаръци, изпращат новогодишни поздравителни картички – повече по пощата, отколкото електронни, готвят празнични ястия, слагат пред вратите на домовете си борови клонки и украшения, като символична защита на дома от зли сили. За празника масово се завръщат в родното място… Не, не става въпрос за хората в България, а за посрещането на Нова година в далечна Япония. Когато при нас удари полунощ, в азиатската държава Новата година още е „на път“ със 7 часа разлика.

 „Предпразнична Япония обаче не е предколедна в християнския й смисъл – съвсем малка част от хората са християни тук. Въпреки това още от септември Токио е в коледна премяна. В центъра на града на възлови места са поставени красиви елхи. През Коледните дни всички са на работа, но ако някой иска да празнува, той бива освободен от присъствие. Японците са толерантни към чуждите религии и религиозни общности“ – това ни разказва Юлиана Антонова – Мурата, български дипломат и писател, която повече от 20 години е част от японското общество.

Завръща се в България, за да представи своето творчество - сборници с къси разкази, вдъхновени изцяло от срещите с различни хора в Япония. „Моши моши“, „Уки уки“, „Сан сан“ – така по японски звучат оригиналните заглавия върху книгите на българката. Зад тях обаче не стои идея за отдалеченост и откъсване от българската култура и действителност. Напротив, всяка среща на Юлияна с Япония е пречупена през българската приветливост и любопитството, с което ние казваме „Здравей!“ на света.

„Ще се спра на думата „пример“ – разказите, които съм написала в тази трилогия и най-вече в последната „Сан сан, Япония” в никакъв случай не са опит за поучаване на някого. Живея близо 20 години с прекъсвания в Япония, работила съм към посолството ни в Токио три мандата и през цялото време продължавам да научавам нови неща от обикновените хора. Техните уроци не мога да забравя, лягам през нощта и премислям. Накрая скачам, сядам пред компютъра и буквално за 3-4 минути описвам някоя история. Тези уроци няма как да останат само за мен. Бих искала те да бъдат прочетени и разбрани от много други като мен. С тях искам да кажа най-важното, че добротата е тази, която ще продължи да съществува – вниманието един към друг, обичта са най-важните неща, за да може да оцелеем. Това е в основата и на моята книга.“

Отношението към труда, пословичната отговорност и трудолюбие на японците, също е аспект от живота, който силно впечатлява Юлияна Антонова-Мурата. Тя не пропуска да отбележи, че уважението към работата на другите хора е в основата на японското възпитание. Възхищава се на търпението на японците и допълва, че в Страната на изгряващото слънце възпитанието е по-важно от образованието. Затова се живее много лесно в страна, където всеки уважава другия.

„Връщам се в България с жажда да видя всичко, което се случва в моята родина и откривам много хубави неща. Виждам много приятни за окото места, но не се спирам на факти, които биха ме изнервили. Имам чувство, че българите, независимо дали сме във или извън страната, всички ние в сърцата си носим тази доброта, тази съпричастност. Вижда се и в мрежата – само някой да потърси помощ и десетки хора се отзовават. Но в България го има и това, че като разрешиш един проблем, след това автоматично се появява следващият и хората започват да се уморяват. Заради това се чувстваме огорчени и не можем спокойно да общуваме. А какво повече му трябва на човек, освен да общуваш с внимание, да пазиш периметъра на другия, да не обиждаш, да не критикуваш. Така че имаме причина да сме уморени, но ние българите сме добри хора и можем да продължим да живеем като се уважаваме и си помагаме.“

Снимки: архив, БГНЕС