Като дете слуша фамилното предание за Левски и във въображението си рисува картина, която насища с дързост, непоколебимост, храброст до краен предел. А години по-късно предприема начинание отвъд риска и за малко да се превърне в мишена. Но нали дълбоко в себе си бил стаил убеждението, че времето изисква избор, който предопределя какъв човек да станеш за цял живот.

През 1971 г. художникът Алцек Мишев прекосява Желязната завеса, за да твори свободен – право, което му е отнето в собствената му страна. Бягайки, той рискува да бъде поразен от куршум на югославско-италианската граница. От градчето Акуи, превърнало се във втори негов дом на Ботуша, днес той често предприема въображаемо пътуване по родните места с помощта на образите от детството.

“Прадядо ми Иван е бил зограф, но също така е правил т.нар. писани каруци за турската войска – разказва Алцек Мишев. – По този начин той е бил нещо като шпионин и е казвал на Левски, който криел в големия бъдън (от турски "бъчва" - бел. ред.) в къщата в Кочериново, къде са турските потери. И това моята баба го разказваше на мен и всичките си внуци още в най-ранна възраст. Но най-много се впечатлявах как един зограф влиза в ролята на шпионин и прави заговори и комитети. Когато дядо Иванчо бива заловен, го принуждават да приеме турската вяра. Той обаче попитал четиримата кадии с дълги бради, разбира се, на турски: “Кое е по-силно – истината или религията?” А те се спогледали и впечатлени от тази концептуална мисъл на прадядо ми, го пуснали, отказвайки се да го пращат в Диарбекир. Това е нашата фамилна история с Левски, която е част от спомените ни вече четвърто поколение.”

Слушайки разказите за своя прадядо Иван Зограф – иконописец и след Освобождението политик, художникът е убеден, че именно неговата баба предопределя пътя му в изкуството. С богатите си истории възрастната жена подхранва въображението му, подтиквайки го да създава образи и да съпреживява случки, но и изисква от него всеки ден да й показва по 20 свои рисунки. В най-големия си внук тя вижда наследник на зографа, изрисувал част от стенописите в Рилския манастир.

“Дядо Иванчо е бил и общественик, за разлика от мен – продължава разказа си Алцек Мишев. – След Освобождението той е дългогодишен кмет на Кочериново и като такъв е избран за депутат в първото Народно събрание. Също така е създател на опитно земеделско поле и дори е купил от Виена един топ за борба с градушките. Друг интересен факт е, че той е бил отлъчен от църквата, но не защото не е вярвал в християнството, а понеже като кмет се сдобил с земя на турци, напуснали селото, и я раздал на бедните. Това обаче не се харесало на близкия манастир, който вероятно искал да вземе цялото рилско корито на реката, и този жест му коствал много.”

Стремежът към свобода е някакъв инстинкт и той не се обуславя от обстоятелствата, в които си имал късмета или нещастието да се родиш, вярва наследникът на рода. Неотдавна Алцек Мишев заедно с художника Иван Кирков показа свои картини у нас в изложба под надслов “Свободата вътре и вън”. “Свободата се рисува, когато се вглеждаш в живота около теб, както и във възможността да направиш нещо за другите”, казва той и продължава: “Сюжетите, които сами по себе си са едно чудо, трябва да дойдат отвън, т.е. да ги приемеш с отворени очи и в живия живот, а не в сънищата.”

• Алцек Мишев „прелетява” над Желязната завеса и си извоюва място сред световния авангард

Свобода е също с въпросите си да предизвикаш дискусия около отдавна установени постулати. Например дали една религиозна композиция, поръчана от местно население за църквата в селото му, може да се определи като съвременно изкуство. “Това ми се случи вече два пъти – това свобода ли е?”, пита художникът, изрисувал за две италиански съседни селища големи изображения на Свети Георги и на Света Анна. И сам дава отговора: “Мисля, че да.”

“Духовността е в голямото хилядолетно изкуство – убеден е Алцек Мишев. – Чрез модерността ние мислим, че щом нещата се развиват, трябва да изоставяме тези от миналото. Но тъй като според християнството сме направени и съществуваме по Божията воля, аз като че ли на стари години търся постоянните, вечни стойности.”

Снимки: Държавен културен институт към Министъра на външните работи, nationalgallery.bg, Facebook / UniArt Gallery