Прегръдката може да се приеме като универсален език на съпричастност, разбиране и подкрепа. Понякога точно една прегръдка може да ни разубеди или пък мотивира да вземем дадено решение. За някои хора обаче тя може да бъде спасение и дълго търсено убежище, в което да се почувстват поне за кратко защитени и спокойни. Именно такова място осигурява българското сдружение „Отворени обятия“. Създадено преди повече от година, малко след началото на войната в Украйна през февруари 2022, сдружението обединява хора от Русия, Молдова и Украйна, за които на първо място винаги е помощта за нуждаещите се. Една от инициативите им е свързана с провеждането на лятна школа, в която деца на възраст от 6 до 17 години изучават или усъвършенстват българския език. 

Следобедите пък са време, отредено за екскурзии и опознаване на българската природа, история, традиции и култура. Целта е тези деца, останали по принуда далеч от родината си, да преживеят едно лято, което да остане в сърцата и спомените им за години напред. „През изминалата година от тази възможност се възползват 96 деца, а през настоящата са вече 115, като десетина от тях са бежанци от Сирия, Иран и Ирак“, отбелязва в интервю за Радио България един от възпитателите и член на сдружението, Димитър Димитров:

„Те се приемат изключително добре от украинското мнозинство в нашата школа. За нас е голяма радост да видим колко толерантни, приемащи и помагащи могат да бъдат към деца, някои от които все още не владеят достатъчно добре български език. Тук е мястото да кажа, че екипът ни от преподаватели по български език и педагозите, които организират програмата следобед, е една невероятна сплав от вдъхновени и даващи всичко от себе си личности.“

Възпитаниците им не остават по-назад и нерядко ги изненадват със своята креативност и чудесна работа в екип. Такъв синхрон помежду си показаха и на специално събитие в столицата, на което представиха най-важните забележителности от своите родни градове в Украйна – Одеса, Харков, Херсон, Мелитопол, Киев, Донецк и други.

„От март миналата година съм тук – отбелязва тийнейджърката Тетяна Маланчук. – В София съм през цялото време и много обичам този град, неговата атмосфера и трябва да призная, че ми напомня моя роден град Херсон. Не съм ходила в българско училище и не знам много за историята на България. Знам, че Левски е бил революционер и съм посетила музея, посветен на него в Ловеч. Известно ми е, че има футболен отбор, който носи неговото име.“

Виктория Аксьоненко е от Мелитопол и знае, че в града ѝ живеят българи, но за съжаление не познава много такива:

„Твърде малко знам за българската диаспора и когато се наложи да правя презентация за града ни, видях, че в него, в знак на уважение с български средства е построен паметник на Хаджи Димитър. Те имат и здание, в което се събират и обсъждат различни неща, но не знам повече.“

По думите ѝ, вероятно това е сградата на българско културно дружество „Балкан“, но не е сигурна. Признава, че онова, което я е впечатлило най-много, когато пристигнала в София са многото музеи. Любим ѝ е този на илюзиите, както и НДК – градина и културно средище, което харесват и тримата ни събеседници, сред които е и Максим Диденкул от Одеса. 

Макар майка му да е бесарабска българка, той не знаеше много за тази общност, освен че е голяма и много задружна. Едно от любимите му места в българската столицата е Северният парк, а причината е, че:

„Там има много малко хора и можеш спокойно да се разхождаш и размишляваш, да слушаш песента на птиците. Иначе в Перник бяхме на един прекрасен фестивал Сурва. Бил съм и във Варна, където също много ми хареса.“

И тримата ни събеседници от Украйна бяха единодушни, че биха искали да останат в България и след края на войната в тяхната родина. В този момент се намеси Димитър Димитров, провокиран от чутото:

„Когато гледам как деца от различни етноси и религии си споделят и взаимно се учат едни от други, осъзнавам колко смислено е това, което правим ежедневно в това горещо лято – отбелязва той. – Когато работиш с хора, се стремиш те да бъдат възможно най-добрата версия на себе си. Хубаво е да ги накараш да усъвършенстват свои умения, да работят върху свои слабости, които съзнават, без да ги е страх от тях. За мен е важно тези деца да разберат, че България ще бъде техен дом, дори когато войната приключи и те ще могат да избират дали да се завърнат в Украйна, или да останат в своя втори дом у нас.“