Пътуващият през Източните Родопи няма как да подмине с равнодушие стотиците крайпътни чешми – коя от коя по-голяма, коя от коя по-красива. Някои по-внушителни, други по-скромни, а има дори такива, които са обособени като места за излет – с пещ за приготвяне на скара, наоколо с детски площадки и други удобства.

Защо са толкова много и кой ги изгражда, научаваме от репортажа на Галина Стефанова за БНР-Кърджали. Тя ни среща с дядо Сали, организирал направата на първата чешма на село Башево, много преди да бъде изградено водоснабдяването в населеното място. Заедно със съселяните си дядо Сали прокарва водата на мегдана, за да не се мъчат жените да ходят до изворите.

При въпроса защо са толкова много чешмите в Родопите и кой ги строи усмихнатите очи на стареца се навлажняват:

"Всеки, баща му починал, синът му починал, майка му починала и така му идва от сърце да направи нещо възпоменателно – разказва дядо Сали. – Те са намерили извора в Балкана и решават да прекарат водата за хората в чешмите, които ги срещаме по пътя. Водоемите им са самостоятелни и нямат нищо общо с общинската водопреносна мрежа."

Дядо Сали наближава 90-те, но продължава да посреща и изпраща туристи в каменната си къща в село Башево. Няма как да минеш покрай дома му, без да си пил от турското кафе, което сам приготвя докато отваря широко душата си за раздумка. Попитан защо хората съграждат именно чешми за възпоменание на починалите си близки, възрастният човек отговаря:

"Водата е най-важното, тя е на първо място. И за умрелия и за живия е нужна вода. Ако си легнал болен, този, който ти даде една чаша вода, му се зачита добрината. Водата е жива душа и най-хубавото, което направи кмета Ресми Мурад е да прекара вода навсякъде за цялото село, до всяка къща, с най-модерната технология. Сега има хора, които нямат питейна вода и взимат от морето солена и я варят, за да се махне солта и да могат да я пият. Да не даваш на хората достъп до вода, трябва да си много лош човек."

В живота си дядо Сали е построил две чешми, за които и до днес хората го благославят с благодарност. Намерил водата на три километра от селото, нависоко в балкана – бистра, хубава и я докарал с маркучи:

"Навремето ние не знаехме технологията. Като намерих извора от балкана, водата течеше към реката. Събрах комшиите да ми помагат да изкопаем канала и да докараме водата. Най-напред направих на двора една голяма чешма, обща за комшулука. Преди това булките, момичетата уморени от работа, взимаха бакърите, кофите и където има кладенец ходеха за вода. В днешно време с тези два бакъра за кое по-напред – за готвене ли, за миене или за чистене? И докато кметът не прекара водата навсякъде, комшиите идваха за вода тука."

Преди години вярната спътница на дядо Сали се споминала и оттогава на сърцето му е все самотно. Заговори ли за нея, насълзява се. Казва, че ако навремето разрешавали на момичетата да учат, неговата жена можело и доктор да стане. Има двама сина, с къщи в Кърджали и в Петлино, даже и в Турция. Може да отиде при тях, но предпочита дома си, където му е най-спокойно.

По репортаж на Галина Стефанова, БНР-Кърджали