В края на старата година – на трогателна среща със съмишленици в столичните "Държавни архиви", писателката Анна Малешкова отпразнува 80-ия си юбилей. "Гледам напред, искам още да живея, обичам живота, обичам България", казва бесарабската българка с поглед и към далечната 1971 г., когато напуска родната Молдова, за да види какво ще й предложи прародината.

Една случайна среща и пламнала любов предопределят бъдещето на Анна Малешкова, отдавна превърнало се в минало от днешната перспектива на времето, но и в надежда за още по-добри дни. Родената в село Валя Пержей някогашна журналистка се запознава с бъдещия си съпруг при едно турне на сливенския фолклорен ансамбъл в Молдова. Две години по-късно и с бебе на ръце младото семейство се установява завинаги в Града на стоте войводи.

"Родена съм по време на войната, помня глада и недоимъка – връща спомена за детските си години Анна Малешкова. – Растяхме без играчки, без нови дрешки, нямаше много весели неща. В следвоенните години започнахме да работим рано, но съм благодарна на баба и дядо, на родителите си, че отрано ме приучиха на труд."

Годините в България писателката обобщава лаконично: "Тук мина стажът ми, тук отгледах и изучих децата си, тук остарях".

Създава творчеството си в съавторство със своя брат Николай Куртев, с когото неслучайно биват наричани "пазители на паметта за миналото и днешното на българската бесарабска общност". Така на бял свят се появяват историята на село Валя Пержей, исторически календар-справочник, сбирка с бесарабски български пословици и крилати фрази, биографията на най-забележителния български писател от Таврия Мишо Хаджийски. Между тях се "промъкват" романите, разказващи за времето от преселението на българите в Бесарабия преди повече от 200 г. до наши дни.

"И сега продължаваме да пишем – казва Анна Малешкова. – В най-новата си книга "Следа в историята" разказваме за българите, оставили отпечатък в културата, политиката, военното дело в Руската империя, по времето на Съветския съюз и днес. Има много интересни факти и ще ви дам само един пример – големия глад през 1946-47 г. В Бесарабия обикновено три поредни години реколтата е добра, а четвъртата се оказва суха. Докато работихме над "Бесарабски хроники", в украинския град Измаил попаднахме на документ, с който майка завещава тялото си на двете си дъщери, за да се изхранят и така да оцелеят. Вие представяте ли си какво означава това? Аз самата помня прекрасно глада и дано никой не го познава, макар, за съжаление, в някои части на света той да съществува. Война и глад – това е най-страшното нещо, което човечеството е "постигнало"."

Запитана по какво се отличават българите в Бесарабия от тези в историческата им родина, Анна Малешкова отначало отказва коментар, но емоцията надделява.

"Нашите българи нямат тези открити черти на завист, злоба, оплюване – като се почне от президента и до съседите – отговаря тя. - При нас това е много по-туширано, може би защото по време на преселването хората са видели повече трудности, прекарали са повече тежки години, отколкото в България и това е дало отражение. Българите в Бесарабия са малко по-меки по характер и имат като че ли повече нравственост и страх от Бога."

Анна Малешкова издига на най-високо място в класацията на човешките ценности порядъчността. Добавя, че темелът се зида най-напред в семейството и после в училището, затова и учителите трябва да преподават с личен пример, знания и... гръбнак.

Възрастната дама поделя времето си между различни занимания – писане, рисуване, кулинария, пчеларство, и всяко едно от тях открехва нов прозорец към познание, удивление, чудо.

"Ред, дисциплина, чистота, хигиена – Анна Малешкова открива тези универсални добродетели при своите приятели пчелите, които съпътстват живота на поколения наред в рода й. – Можем да се научим на много неща от тях. В кошера няма неправилно разпределение на задължанията и всеки един знае за какво отговаря. От четвъртия ден пчелите започват да летят и да събират прашец, нектар."

Подобно на любимите пчели, сестра и брат отдавна са разпределили отговорностите помежду си и всяка вечер между 22,00 ч. и полунощ, в наричаното от тях "Литературно четене", обменят мисли, поправят чернови и споделят написаното през деня. Тя от България, той от Молдова, с помощта на технологиите, разделени от граници, на 605 км разстояние един от друг.

"Ние си ходим на гости на два-три месеца и работим по една седмица. Така имаме вече над 25 книги", споделя сестрата, чийто юбилей в София уважиха не само гости, свързани чрез дейността си с бесабарските българи, но и скъпи на сърцето й хора, прекосили за пореден път отъпканите от нетърпеливите им нозе граници.

Снимки: Диана Цанкова, Изпълнителна агенция за българите в чужбина