На 3 април 1860 г. по време на тържествената великденска служба в българския храм „Свети Стефан“ в Истанбул митрополит Иларион Макариополски не споменава името на вселенския гръцки патриарх. Вместо името на патриарх Кирил VII е произнесено това на султана Абдул Меджид и е добавено "всякое епископство православных" (Всички православни епископи). Тази формула се произнася само от предстоятел на автокефална църква. С този акт българската църковна община в столицата на Отоманската империя заявява, че не признава духовната власт на патриаршията във Фенер и обявява независимост на българската църква. След 10 години на дипломатически перипетии Великденската акция завършва със създаването на Българската екзархия. Българската православна църква е призната за равноправна между останалите църкви през 1945 г. 

Историкът Тончо Жечев в своята книга „Българският Великден или страстите български“ пише, че още тогава Георги Раковски оценява толкова високо станалото, че иска този свят ден да се празнува всяка година. „Националният календар на българите по това време е почти бяло поле, по него още няма онези кървави точки, с които отбелязваме празниците. Раковски е искал да прикове вниманието на българите към един от най-важните дни в новото им летоброене. Но дойдоха други събития, личности. Постепенно българският календар се запълни с много червени точки и ние почти забравихме този празник…“, пише Жечев.