Пианист и диригент със световна кариера, от десетилетия Иван Янъков изнася концерти на няколко континента. Свирил е като солист с престижни оркестри в прочути зали, като нюйоркската Carnegie Hall или лондонската Cadogan Hall.

Роден е в София, завършва НМУ "Любомир Пипков" в класа на Теменужка Янева, а след това заминава за Ню Йорк, където получава магистърска степен в Mannes College of Music. Специализира и в прочутата италианска академия "Киджана" в Сиена. Дебютира като диригент през 2010 г. с Чешкия национален симфоничен оркестър. През 2011 г. в Лондон основава младежкия камерен ансамбъл London Chamber Players. Янъков често води майсторски класове в Европа и Азия, канен е за член на жури в международни клавирни конкурси, съосновател и музикален директор е на фестивалите Siena Belcanto в Италия и Irvine Chamber Music Festival в Калифорния.

Срещаме се в Къщата музей "Панчо Владигеров" в София ден преди финала на майсторския му клас, който не е първи. Миналата година Янъков е останал много доволен от младите хора, с които е работил тук и този път отново се радва, защото пианистите са много добре подготвени и много талантливи."Това, което ми харесва – казва Иван - е, че те винаги се опитват да възприемат това, което им обяснявам. Тоест, дори да не бъде тяхната интерпретация, поне да видят каква е моята гледна точка и базирано на това да променят някои неща". Оставам изумена от звука, който извлича от инструмента и резултата, постигнат от млада пианистка в пиеса на Владигеров само след няколко минути от урока му с нея.

Много от българските музиканти, които намериха реализацията си по света, като че ли вече искат да се завърнат, а точно Иван Янъков е заявявал подобно нещо още преди няколко години, по време на пандемията. Питам дали сега е на същото мнение: "Разбира се! Колкото и да сме негативни и нихилистични, в България се случват много добри неща и мисля, че има големи и добри предпоставки да се живее тук… България би могла да бъде база, от която да се пътува навсякъде. Защото в нашата професия почти никой вече не стои на едно място. Даже оркестрите непрекъснато някъде пътуват, солистите или професорите от академиите също". Значи в България му харесва?

"Естествено! Естествено, станало е много добре за живеене според мен. Както Ви казах, независимо от това хората как се оплакват, в България има много добри предпоставки за живот – добър живот. Просто сами трябва да си доизградим къщата… Ако човек започне сам да оправя себе си, постепенно се оформя голяма група от хора, които са го направили – и вече се получава едно по-щастливо общество."

Янъков знае, че в последните десет години има много българи, които са се върнали в България: "Не говоря изобщо за музиканти, говоря за всякакви професии. Хора, които започват бизнеси, които са учили по света. Това е както след Освобождението – 70-те и 80-те години на XIX век и началото на XX, когато много българи отиват да учат къде ли не: в Швейцария, във Франция, в Америка, Англия, Русия, Германия, Австрия и всички в един момент се връщат с познанията си. Затова ако погледнем българското общество между 20-те и 50-те години (на ХХ век), то е било с много силна интелигенция и специалисти в много области". 

"Естествено, че нещата не са съвършени, но те никъде не са съвършени в момента. Тук поне има атмосфера да се оправят нещата и аз мисля, че те се оправят. Мисля, че са много по-добре. Вижте една Филхармония вече какви солисти има! Вижте Музикалната академия - нейният ректор, който така се е постарал за нея, да има нови инструменти, да има нови условия за работа… Това са едни разкошни директори в момента, които много градят. Те оставят сериозна база зад себе си и някои нови принципи, които тепърва ще бъдат оценени и ще бъдат имплементирани в музикалните институции."

Семейството и предците му имат интригуваща история, затова го моля да разкаже повече за тях: "По съвпадение двете ми баби са от Бургас, но от абсолютно различен произход. Бащата на едната ми баба е бил първият адвокат в града. Говорейки за учене в чужбина и завръщане – той точно в Швейцария учи и се връща. От бащина страна имам дядо, който е бил журналист преди 9 септември 1944г. Той пък е завършил в Прага, в Карловия университет, после в Дрезден. Баба ми е завършила в Стокхолм. Двамата се връщат тук в края на 30-те години, започват свой вестник, така се запознават и женят. От майчина страна също има интересни хора. Имам прачичо, който е първият български адмирал. Прадядо ми е бил градоначалник на Русе в края на XIX век. Също прадядо ми – по бащина линия, е бил кмет на Пловдив през 20-те години на миналия век. И имаме много музиканти от всички клонове на семейството, включително професори в Академията - цигулари, челисти, певци. Баща ми беше много добър певец – бас-баритон. Той беше учил при Бръмбаров – един от най-добрите педагози в България. Майка ми е учителка по пиано, която и до ден днешен се наслаждава на частен клас вкъщи".

Сред преподавателите на Иван най-интригуващое името на Трифон Силяновски.

"Той беше близък приятел на майка ми и баща ми. И, естествено, от малък бях впечатлен от нещата, които говореше. Даже и да не ги разбирах, защото знаете, че той имаше много изтънчен и много философски език. Но вече като бях на 14 - 15 години, започнах да ходя при него на частни уроци. За урок той не взимаше абсолютно никакви пари. И урокът, освен че се състоеше да ми обяснява технически какво се случва на пианото, много се работеше над естетика, над стилистика на звукоизвличане. Говореше за обща философия, за това как музиката взаимодейства с изкуствата, религията, или даже философията от въпросните периоди. Нашите уроци бяха по няколко часа, защото обикновено Фончо, като му казвахме, говореше за различните аспекти на човешкото развитие в съответния стил, който свирех. Да кажем, ако беше Шуман, се говореше за литература от това време, или той сравняваше с определени архитектури в Европа. Така беше с Бах, така беше с Моцарт."

"Аз съм имал късмет с много добри учители винаги и това включва и преподавателката ми в Музикалното училище - Теменужка Янева" – споделя Янъков. "Мой частен учител беше Майер Франк, благодарение на когото фактически имам технически познания за инструмента. Докато живях в САЩ също имах разкошни преподаватели - например Аркадий Аронов. Той е руски евреин, избягал от СССР още през 70-те години на миналия век. Наскоро разбрах, че още е жив – на 96-годишна възраст, живее в Ню Йорк. Беше много сериозен педагог, от Санкт-Петербургската школа. Бил е професор в Ленинград. Имах и американска учителка, която също много работи с мен - повече за сценично присъствие. Професорите ми по полифония, по хармония, по история на музиката, по история на изкуството в САЩ, бяха хора с огромна обща култура. Бяха пътували, завършили на различни места и ме научиха на неща, които в България не се преподаваха."

Иван Янъков също пътува из целия свят. Когато питам има ли място, на което още не е свирил, казва, че засега не е ходил в Южна Америка и този континент е негова мечта. Затова пък преди седем години е имал рецитали в Австралия – в Мелбърн в Сидни. В Африка е бил само като турист, но Южна Африка също е привлекателна със своята сериозна музикална сцена. В следващите месеци има сериозна програма. През лятото активно ще учи нов репертоар, защото само в България има планирани серия важни изяви. Третия концерт на Рахманинов ще изпълни със Софийската филхармония през есента на 2025-а. Ще дирижира и ще свири четири от клавирните концерти на Бах с Българския камерен оркестър от Добрич, а с диригента Григор Паликаров ще представят Третия концерт на Прокофиев.

С удоволствие споделя за изпълнението на биг бенд версията на Гершуиновата "Рапсодия в синьо", което ще осъществят с Антони Дончев и Биг Бенда на БНР. Българската публика добре познава прочутия му кросоувър проект "Четиримата пианисти". В последните три години четвъртият е точно Антони Дончев. Иван кани всички на поредната им изява в средата на август на Sofia Summer Fest.

На финала на кратката ни среща споделям, че съм впечатлена от програмата на последния му компактдиск, която започва с творба на Цезар Франк– Прелюд, фуга и вариация в си минор за орган в клавирна версия на Харолд Бауер, която обожавам в интерпретацията на Алексис Вайсенберг!

"Точно той ме вдъхнови, даже това го пише в обложката на диска ми. Там описвам, че той го беше свирил през 1987 година. В зала 1 на НДК беше, на един новогодишен рецитал и той с това започна. Още ми звучи в главата начинът на неговото звукоизвличане, което беше потресаващо! Той действително имаше феноменална техника, но звукоизвличането му в бавните части нямаше равно, защото там беше един друг Вайсенберг, там беше един много спокоен, много медитиращ музикант и в същото време опитваше, винаги убеждаваше публиката с това, което правеше".

Позволявам си да споделя, че според мен изпълнението на Вайсенберг абсолютно доказва, че творбата е предназначена за пиано. Просто Цезар Франк се е объркал, когато я е написал за орган... "Точно така! Защото на орган звучи много красиво нали? Много топлещо, но… някак си аз съм го слушал много пъти на орган, но тази транскрипция на Харолд Бауер фактически е много силна, направена за пиано. Защото експлоатира палитрата на динамиките, което на органа не се прави, там има различни регистри. Което също е красиво. Но точно това произведение – съгласен съм, че принадлежи повече на пианото".

Коя е най-голямата му мечта? Иван се замисля, после казва, че са много! "Имате предвид като пианист, или като човек?". Като човек – уточнявам аз. Човекът Иван Янъков мечтае "да има свободата да си прави каквото си иска с музиката и когато и където си иска". Вашата мечта е свобода? – "Да!"

Снимки: личен архив на Иван Янъков