Четиридесет и петте мъченици пострадали в арменския град Никопол по време на управлението на император Лициний (307–324), съвладетел с Константин Велики. Лициний жестоко преследвал християните и в източния си регион издал указ да бъдат измъчвани и убивани всички, които не са съгласни да се върнат към езичеството. Когато започнало преследването в Никопол, повече от четиридесет последователи на Христос решили доброволно да се явят пред преследвачите, открито да изповядат вярата си в Божия Син и да приемат мъчения.

Светите изповедници били водени от Леонтий, Маврикий, Даниил, Антоний и Александър, които се отличавали с добродетелния си живот. Управителят на Арменската област Лисий, на когото се явили светите изповедници, бил изумен от единодушието и смелостта им доброволно да се предадат на мъчения и смърт. Той се опитал да ги убеди да се отрекат от Христос и да принесат жертва на езическите богове, но въпреки затвора, увещанията и мъченията, светците били непреклонни.

Свети Леонтий, виждайки големите страдания на мъчениците и страхувайки се, че някои от тях ще се изтощят и ще загубят вярата си, се помолил на Бога да им изпрати на всички бърз край на подвига им. В полунощ внезапно им се явил Ангел Господен и обявил на мъчениците, че подвигът им наближава своя край и имената им вече са записани на Небето. Двама затворнически надзиратели, Меней и Вирилад, които видели случилото се, повярвали в Христос и приели участта на затворниците. На следващата сутрин мъчениците били изгорени, а костите им хвърлени в реката. Това станало ок. 318 г.

Благочестиви хора събрали мощите на светците и ги запазили. По-късно на това място била издигната църква в името на светите 45 мъченици.