След "Рейнско злато" (2010 г.), "Валкюра" (2011) и "Зигфрид" (2012) от "Пръстенът на нибелунга" на Вагнер в Софийската опера и "Хитрата лисичка" на Яначек във Варна (2023), на 20 август 2025 г. в рамките на фестивала "Опера в Летния театър" Балев ще дирижира премиерата на първата за България постановка на оперния шедьовър "Русалка" от Антонин Дворжак. Знаменателно събитие и заради участието на блестящата Красимира Стоянова, известна като една от най-успешните изпълнителки на главната партия. Критиците отдавна са забелязали, че български оркестър винаги е "като друг" в ръцете на Павел Балев, който извлича от музикантите целия възможен потенциал, а контакта сцена-оркестър реализира точно и вдъхновено, без диктат от пулта. От 2022 г. той е главен диригент на Операта в Лимож (Франция) и генерален музикален директор на Театъра на Нордхаузен в Германия. От същата година е постоянен гост-диригент на Филхармонията в Баден-Баден  (която преди това ръководи в продължение на 15 години), а от 2021 заема същата позиция и в Държавна опера Варна. Правил е много постановки и във Виенската държавна опера и Операта в Цюрих.

Павел Балев е първият българин, получил позицията на главен диригент в оперен театър във Франция. Нееднократно е заявявал, че навсякъде се представя като български музикант. "Нямаме лоби. Нямаме тези традиции, които да ни подпомагат, да ни водят напред… Навремето във Виена решиха, че ще ме канят за италиански опери, в Цюрих – за френски, а във Франция – за славянски и немски заглавия. Ние сме принудени да можем всичко – като българи. И въпреки това ни е трудно, защото всички останали големи нации имат предимство пред нас. Просто пазарът е на този принцип. Но не ми помага в никакъв случай, ако аз реша да се представям с друга идентичност. Даже не смятам, че, както в момента е модерно да се казва – аз съм европеец. Е, не съм европеец само, аз съм европейски българин. И мисля, че като европейски българин, или като български европеец, мога наистина да покажа повече и да събудя повече интереса към нещо, което можем да покажем – от наша гледна точка, с нашето развитие, с нашия манталитет, с нашето възпитание и образование. Мисля, че там се крият нашите предимства – защото сме принудени да се борим и да се доказваме непрекъснато. Конкуренцията е безмилостно жестока, аз съм го казвал и друг път. И само когато човек наистина успее да се преборва, може да постигне нещо, а това можем да го направим наистина само с българската си закалка. Това е моето мнение – аз се боря като българин".

Балев е един от звездните възпитаници на Музикалното училище (НУМСИ "Христина Морфова") в Стара Загора. Градът на липите и поетите е известен с почитта към всички изкуства и особената любов към операта. Със сигурност оперните пристрастия на нашия събеседник тръгват оттам: "Имаше много силен оперен фестивал навремето, който сега се опитват да го възстановят. В продължение на 30 дни се играеха 30 постановки от всички оперни театри. Имахме абонаментни карти и сме били по 30 дни, всеки ден, гледали сме всякакви заглавия. Все още пазя всички програми. Но Старозагорската опера правеше и по три различни спектакъла на седмица. Във вторник – оперета, в четвъртък и събота – опера. Мисля, че имаше период, в който не съм пропускал нито един спектакъл". Тази година той ще дирижира съставите на Старозагорската опера в премиерата на "Андре Шение" от Умберто Джордано на Фестивала за оперно и балетно изкуство и това всъщност ще бъде дебютът му в Стара Загора. Тъй като дирижира много рядко в родината, тепърва му предстоят няколко дебюта у нас – например с Русенската филхармония, през март 2026 г.

Сред диригентите, които смята за пример в професията, на първо място поставя преподавателите си от Музикалната академия – Васил Казанджиев и Георги Робев: "Мисля, че съм казал достатъчно и за двамата, дали са ми страшно много. Възхищавах се много на Димитър Манолов, няма да забравя Седма симфония на Шнитке, която той направи на Прегледа на българските оркестри в София... Много съм научил от Алексей Измирлиев – страхотен диригент! За съжаление – недооценен в България... И до днес, в момента в който дирижирам, аз мисля за това, което той ми е казал и което съм научил от него. Навремето ходех много често на репетиции на Георги Димитров, когото изключително много ценя. Ходил съм на репетиции, макар и много малко, на Васил Арнаудов. Нищо, че учех при Георги Робев, аз ходех и на репетициите на хора на Васил Арнаудов. Нямам думи за това, което съм преживявал... Поддържал съм много силна връзка с Алипи Найденов. Не знам дали го е правил друг път, но той ме взе за 30 дни в Сиена и ми помогна да участвам в майсторски клас по дирижиране, където учих при Илья Мусин – големия педагог на Санкт-Петербург, който е изградил цялата руска диригентска школа. И  при Мюнг Вун Чунг, който по онова време беше главен диригент на Парижката опера, а наскоро обявиха, че става шеф на Миланската Скала -  изключителен диригент. Тогава ми помогна Алипи Найденов, с когото имахме много хубави контакти. Да  спомена също Методи Матакиев. Няма да забравя как той дойде на моята премиера на "Рейнско злато" в София, когато правих "Пръстена" в София през 2010 година. На генералната репетиция той ме прегърна и каза: "Ей, Павеле, колко много се радвам да видя как израстваш".

Учудена съм, че споменава само българи и нито един от големите световни диригенти. "Не се хваля с тези големи имена, защото реалността е друга. Големите имена много често ги споменават хората, които имат нужда от тези имена. Аз съм учил при Курт Мазур. Той ме е гонил от репетиции например. Не е бил съгласен с моето държание, с това, което правя. Забранявал ми е два дена да работя. После идва, прегръща ме, виждаме се по летищата, говорим си… Учил съм при Инго Мецмахер, при Фабио Луизи, който много ми е помагал… Но най-много съм научил от тези, които наистина бяха работещите диригенти. Те нямаха големите имена, но можеха повече от тези маркетингови имена, които понякога правят голямата кариера – поради някаква причина. Волф-Дитер Хаушилд, от когото съм учил години наред, е източно-германски диригент, за когото музикантите на Берлинската филхармония казваха: "така никой не работи в Берлин". Той просто изграждаше оркестрите, в рамките на 2 – 3 години оркестрите зазвучаваха по съвсем друг начин. Майстор, който гради оркестри. Същото беше с Клаус Вайзе – моя най-голям учител. Това са хора, които не направиха кариерата на Саймън Ратъл или Клаудио Абадо, но  наистина изграждаха тихо и почтено оркестрите и ги довеждаха до  много по-високо ниво, отколкото съставите, които реално свирят понякога и сами. И аз от такива диригенти се впечатлявам много повече, отколкото от имената. Ходил съм при Лорин Маазел на курс. На втория ден си тръгнах, защото нямаше абсолютно никакъв смисъл. Той преподаваше за камерата, която беше фиксирана върху него. Не преподаваше на учениците, преподаваше за себе си. Има и такива…  Моят път е другият. Аз обичам да работя".

Какво от българския репертоар е представял по света и какво още би включил? "Дълго време не смятах, че съм достатъчно дорасъл да поема тази отговорност за интерпретацията на българските заглавия. Трябваше ми време. Това са творчески наслагвания, през които трябва да премина, за да стигна до вътрешната увереност, че мога с работата си върху една българска партитура наистина да открия това, което да ме вдъхнови, за да мога да го предам и нататък. Процесът беше дълъг и сложен, но аз предпочитам да работя произведенията от немския период на Владигеров, защото там той е доста по-класичен, влиза в хубави рамки, успява да обуздае творческата енергия и да я стилизира в много отношения по начина, по който да има успех на Запад. И мисля, че трябва да го представяме точно с тази негова европейска универсалност, която намирам в неговите първи опуси, писани в Германия. Защото той наистина там е много голям европейски автор. Представял съм "Класично и романтично" не само в Баден-Баден, а и в Нордхаузен, където бях главен диригент в последните три години, както и в Лимож. Обичам много този цикъл – точно заради стилизацията. Защото всеки един човек по света може да чуе един оригинален, български композитор, който прави произведение на базата на много стара европейска музикална традиция. И това се разбира и се харесва от всеки. Същото намирам при Марин Големинов, когато в Германия за пореден път направих Вариациите по Добри Христов. За мен Големинов е изключителен майстор на формата. Той намира много кондензирано изразните средства и ги прилага така, че да въздейства с много малко. Много се харесаха Вариациите на Марин Големинов в Германия. В момента имам голямото желание да работя върху Любомир Пипков… музикалното му ядро е много-много изявено. С  пестеливи средства той успява да постигне много и това ми харесва. След като, позволявам си да кажа "реставрирах" Втората симфония на Пипков преди една година в Пловдив (по мое сведение тя не беше изпълнявана над 60 години), музикантите дойдоха и ми казаха: "Моля Ви, елате пак и отново с българско заглавие! Защо ние не сме изпълнявали тази музика толкова дълго време и никой от нас не я познава…". Две – три седмици след това не можех да се разделя с Пипковите теми! Толкова силно ме завладя тази музика, която не се е изпълнявала, понеже била музика към филма "Септемврийци" навремето…Пипков в момента е нещо, което търся. Предстои ми да направя Първа симфония, след като направих Втора, която наистина е страшно сложна. Планирал съм да направя и Четвърта. Искам просто да се гмурна в неговото симфонично творчество и ако е възможно да направя и някоя от неговите опери. След "Чичовци" (на Лазар Николов – бел. ред.) вече от нищо не ме е страх". 

На финала разбирам, че най-голямата трудност, с която се е преборвал, е неглижирането от българските институции. На въпроса за най-важната среща в живота му се замисля, но след това уверено заявява, че това е срещата със съпругата му. Легендарният музикант, с когато би искал да прекара една вечер, е Моцарт. Питам го за девиз: "Много често си ползвам някакви мисли, но девиз – един-единствен, който да ме води – не… От моето семейство са ми го казвали – и баба ми, и близките ми, да давам колкото мога от себе си. Без да се замислям за последствията… Това което го имам, ако може – да го давам, пък каквото се случи. Опитвам се да бъда добър човек". Първото, което изниква в ума му, когато чуе България? "Не знам как да го формулирам, но е една… нестихваща, болезнена обич… Може да се каже и "болката, без която не мога".