За пенсиите и хората

Каквото ви казах на 29 ноември за българската икономика - че е нестабилна, експлозивна смес между свобода и контрол, която в един момент трябва да отхвърли или всякакъв контрол, или всякаква свобода -  с още по-голяма сила важи за пенсионната система. След неделното матине на премиера с КНСБ и "Подкрепа" миналата седмица и след водевилните развития през тази, стана безпощадно ясно, че иде краят на съчетанието между голямата държава и частната инициатива. И победителят е... голямата държава. Някой да е изненадан?

Можем да бъдем изненадани само от по-лицемерната, отколкото досега, употреба на понятия като „право на избор“ и „демокрация“. Според приетия на 14 декември 2014 меморандум, през 2015 всеки, роден след 1 януари 1960 г. трябва да реши дали парите му да останат в личната партида в избрания от него фонд, или да отидат в НОИ. Ако няма лично волеизявление, парите задължително се местят там. Но пък може евентуално да му се върнат, само че без лихвите, ако осигуряващият се реши да смени и НОИ. В НОИ няма лични партида, но във всеки момент ще се знае кой колко е внесъл и съответно каква сума НОИ да прехвърли обратно на частен фонд. Има ли обаче здравомислещ българин, който да не е сигурен, че парите му в осигурителния институт веднага ще се превърнат в пенсии на сегашните пенсионери, а неговата пенсия след години някой друг политик ще я изплаща с нечии други „лични пари“?

Идеята за поредното посегателство върху частната собственост в най-чувствителния й сегмент – парите за старини, пръв лансира Симеон Дянков в края на 2010 г. Тогава той заяви: Тези пари принадлежат на държавата, НОИ ги е събирал до 2006 г., сега ги събира НАП. Фондовете само ги управляват, но ако не водят добра инвестиционна политика, това ще се промени. Презумпцията е ясна: както сме дали, така ще си го вземем. Внушението също: държавното НОИ ще управлява по-добре вашите пари и ще ви дава по-високи пенсии,частните фондове ви крадат и обричат на бедност. Това внушение ще ескалира пропагандно през следващите три месеца, с които „демократизацията на пенсионната система“ беше отложена. Отложена, но не отменена. Защото колкото повече време минава, толкова повече ще се продънва бюджетът - и  републиканският, и бюджетът на социалното осигуряване, и толкова по-неистово ще се нуждае държавата от пари, за да запълни временно дупките в тях. Последните две години особено убедително доказаха това. 

Каква част от българите всъщност представляват подписалите меморандума? Ясно е само за ГЕРБ - 1 072 491 души. Но колко от този милион работят за държавата ? Колко от двата милиона и половина българи, работещи в над 230-те хиляди частни и около 700 обществени фирми, представляват синдикалните ? По най-завишени оценки – не повече от 20%. Работодателски организации миналата неделя изобщо не бяха поканени.

Подобна криза на представителността тотално обезмисля и без това анахроничната форма на публично-частен диалог, наречена Национален съвет за тристранно сътрудничество. Съветът изкопира Кръглата маса в първите години на демокрацията. За съществуването на подобна структура тогава имаше някакво оправдание, защото държавата беше най-големият работодател. Трудовите отношения бяха политически въпрос, който засягаше всички, и може би трябваше да се обсъждат от всички. Но дори и тогава включените в тристранката организации участваха във вземане на решения, които би трябвало да бъдат приоритет на парламента или правителството. Имам предвид най-вече синдикатите, които от създаването си и досега са прикрити политически партии, които обаче не са се явявали на никакви избори, за да имат такова запазено място във вземането на управленски решения, касаещи не само техните членове. Ако трудовото законодателство е едностранчиво и стоварва принудата си само върху работодателите – а българското е точно такова! - синдикатите излизат извън своите легитимни функции, действат безотговорно и демонстрират късогледо антиобществено поведение. Време е форматът на тристранно партньорство да бъде преосмислен.

Още по-наложителна е замяната на анахроничната разходно-покривна пенсионна система, единственият капиталов елемент в която бяха универсалните пенсионни фондове, с капитало-натрупваща. Идеята капиталовият елемент постепенно да расте, докато вноските в лични пенсионни сметки достигнат 10% от брутните заплати на работещите (в момента за трета категория труд за родените след 1959 г. те са 5%), очевидно не проработи. Нямаше и как това да се случи при пенсионна пирамида, която обрича не само сегашните пенсионери, но и сегашните студенти на ниски пенсии . Държавната пенсионна система трябва да бъде заменена със система на лични пенсионни сметки, която единствено решава проблема със застаряващото население. При капитало-натрупващата система работещите не плащат данъци, за да финансират пенсионерите. По този начин се избягва възможността от конфликти между поколенията и евентуален банкрут на системата за социално осигуряване. Но замяната трябва да стане изведнъж – никой не скача пропаст на два пъти. Тя може да бъде финасирана чрез емитиране на държавни ценни книжа, приватизация, свиване на държавните разходи, и редица други инструменти, различни от вдигане на данъците. Всъщност “икономически” разход по прехода не съществува, защото няма загуба на брутен национален продукт.

Що се отнася до сегашните пенсионери, правителството трябва да изпълни обещанията си към тях. Или както казваше бащата на пенсионната реформа в Чили Хосе Пинера: Никой няма да отнеме чека на вашата баба.