За силата на доброто и това да бъдеш житейски ментор

Във Враца ходи вече 4 години. Всеки път с нетърпение я очакват греещи детски очи. Лудо тупкащи сърца, изпълнени с надежда и вяра, че някой се грижи за тях и че не ги възприема като отхвърлени.

За Моника сърцето си отваря Ивалина. От 4 години двете са много близки. Моника я напътства, дава й опора, насърчава я и най-важното - вярва в нейното бъдеще.

Липсата на родителска грижа и адекватно развитие в училище прави нуждата от такива доброволци много голяма. Всяка минутка, която те подаряват от времето си, може да бъде използвана детето да научи нещо ново от живота. Независимо дали вниманието ще е насочено към животните в Африка, произходът и движението на парите или просто доброволецът ще разкаже как се правят яйца на очи, детето винаги ще научи нещо ново.

Казват, че рано или късно всеки открива своя житейски учител. Когато пътищата на Моника и Ивалина се преплитат преди 4 години, Ивалина е на 14 години и кара тежък пубертет. Няма планове за живота, сама е, не вярва в никого и никой не вярва в нея. Днес обаче тя има приятел - Моника.

Не всяка нова стъпка е лесна. Напротив, най-големите промени са най-трудни, но и най-полезни.

Семейството е такова, каквото сами си го направим. Някои избират да е малко, скромно, примерно и тихо. Други, да е голямо, щуро, забавно и неконтролируемо. Каквото и да предпочетем, важното е в него да има смях и чистосърдечност. Моника е приела Ивалина в своето семейство. Каквото и да се случва те ще са заедно. Защото така са пълноценни и щастливи.