Отнигде взорът надежда не види...

Отново ни биха на футбол. Много ни биха. За три дни – на два пъти. Между нас и световните финали в Русия извиси снага прословутият крив макарон, играчите плахо се заоправдаваха, вицепрезидентът на футболния съюз ни обяви за най-слаби в групата заедно с Люксембург, не знам защо трябваше за обижда Великото херцогство с подобно сравнение. И всичко това – след като са изиграни едва една трета от мачовете и си имаме чисто нов треньор на националния отбор, след като предишният избяга от кораба, когато единствени имахме победа и бяхме на първо място в групата.
И само по-старичките наивници останахме да се питаме – какво се случи с българския футбол, докато други се радват на отборите си и на успехите им? Тук не важи лъжата, че сме малка страна. Холандия е два пъти и половина по-малка от нас. За Исландия да не говорим – там живеят по-малко хора, отколкото в Пловдив, но десет на сто от тях отидоха до Франция да викат за отбора си на европейското през това лято. И бяха щастливи, а ние им завидяхме.