Режисьорът на премиерата "Приятели?": Предпочитам зрителите сами да си зададат въпрос

„Приятели?”– премиера на Варненския драматичен театър "Стоян Бъчваров" на Камерна сцена „Стоян Камбарев” – Разговор с режисьорът Николай Кенаров и актьорите Валери Вълчев и Константин Соколов. 

„Приятели”- това е една българска пиеса, която си е за адмирации според мен, защото може би трудно се намират вълнуващи и нови български пиеси, които да бъдат поставени, така ли е да се обърна първо към режисьора Николай Кенаров?

Николай Кенаров: Трудно не мога да кажа, просто трябва да се търси. Да разбира се, не се хвалим с най- висшата съвременна драматургия в цяла Европа и в цял свят, но мисля, че когато търсиш, намираш. Това е една пиеса, която аз гледах преди 5 години, впечатлила ме е с това, което носи, темите които са вътре и смятам, че Здрава е един от надежните хора за тази работа. Здрава Каменова е автор, а съавтор е Калин Ангелов.

Ще поговорим за пиесата след малко, първо да представим теб. Николай Кенаров ти си  основно актьор и сега влизаш в друга ролята - режисьорска?

Николай Кенаров: Режисьорската работа ми е любопитна от много време. Любопитно ми е как се организират едни хора и как създаваш едно нещо, така както ти го виждаш. Всъщност изкуството, театъра въобще е нещо, което е свободно. Аз взимам един текст, чета го и като актьор аз в крайна сметка не мога да налагам  това, което аз мисля спрямо текста и спрямо това, което аз виждам в него. Има режисьор, който особено ако е силен характер, силен режисьор и има силна гледна точка в крайна сметка ти се съобразяваш с нея, научаваш нови неща за себе си, виждаш че това, което ти си си мислил отначало не е най-голямото, не е най-важното, не е най-силното, което е можело да бъде.

Тоест искаш ти да бъдеш шефът?

Николай Кенаров: Искам да видя докъде мога да проведа мисълта, която аз виждам през един гост.

Да представим сега и другите събеседници- Валери Вълчев и Константин Соколов, кажете по няколко думи за себе си и в кои роли играете във варненския театър?

Валери Соколов: Аз съм от най-дълго време, ще започне шестата ми година. 

В какви роли сме те гледали на варненска сцена?

Валери Вълчев: Много са. Бобчински в Ревизор, Снетски в „Глупаци”, Лорд Ривърс в „Ричард III”,  Ламбард, където сме двамата с Николай  дуо във „Влюбеният Шекспир”, там  и Косьо участва. По-новите започнахме сега репетиции на „Месец на село”. Много са постановките, почти навсякъде съм играл.

А Константин Соколов е един от най-членовете на варненската трупа?

Константин Вълчев: Да, аз съм от една година в театъра, в началото на февруари се навършва една година, от както съм във варненския театър. Идвам от Хасковския театър и съм най-възрастния от нас тримата.

Как се чувствате във Варна?

Константин: Добре се чувствам, от тримата аз не съм от Варна. На мен ми харесва града .Аз обичам морето, заради риболова, много обичам да ходя за риба.

Да се съсредоточим върху  „Гарфънкъл търси Саймън”, това всъщност е оригиналното заглавие на текста на пиеста „Приятели?" ?

Николай Кенаров: Да, „Гарфънкъл търси Саймън” е оригиналното заглавие на пиесата. Имахме много борба и въжделение със Здрава Каменова по отношението на заглавието на представлението,  и между нас също така. В крайна сметка решихме да го наречем приятели. Тя сподели, че първият и последен пъ , когато са направили пиесата в София в Сатиричния театър, заглавието е едно от нещата, което е куцало на представлението, за да може залата да се пълни. Много разсъждавах по този въпрос, много мислих, дори стигнах до там да звъня на мои приятели, на които вярвам и които са идвали да гледат репетиции  и да ги питам „Как смяташ че трябва да се казва, как смяташ че трябва да се казва?”. Да събера няколко варианта, за да можем да избираме и в крайна сметка се спряхме на „Приятели с въпросителна”. Тя прегърна  тази идея и Стоян Радев, също беше от хората, които бутнаха в тази посока.

Защо е с въпросителна?

Николай Кенаров: Защото е обвързано с това, което е представлението, обвързано е с това, което се случва с въобще с приятелството и какво е то? И това, което е там, това ли е? За мен по някакъв начин е това, по някакъв начин не е, и предпочитам и самите зрители да си зададат един въпрос, след като излязат.

За вас оправдана ли е въпросителната?

Оу, да! Самият факт, че последните две репетиции, които имахме бяха с публика, наши познати, школници след представлението задаваха въпроси за двамата герои, са... или не са...

Вие тримата приятели ли сте?

Константи Соколов: Да!...

Николай Кенаров: Не!...

Валери Вълчев: Има различни гледни точки за това.

Можем ли да подскажем нещо от сюжета?

Николай Кенаров: По отношение на сюжета бих могъл да кажа, че става въпрос за двама много противоположни човека, които се срещат и какво се случва. За мен вътре става въпрос наистина  чисто човешки какво се случва, как се случва, на какъв принцип или въобще има ли някакъв принцип, по който те могат да се случат или те просто се случват. Смятам, че нещата, когато трябва да станат те колкото и да са различни хората то просто се случва и вече зависи от тях до колко ще отгледат това , което имат, до колко ще съхранят това, което имат и това, което се е създало между тях. По отношение на сюжета и на това и на това какво се случва не искам да издавам, тъй като смятам, че представлението работи с изненадите.

Как се справя Николай като режисьор?

Валери Вълчев: От време на време, отвратително

Не отвратително в този краен смисъл, но е имало моменти, в които Николай ни казва нещо.  Ние с Косьо сме: „Ох пак ли Николай... какво иска сега?”  . Имахме по едно време усещането, че Николай ни кара да въртим и да играем, защото той е объркан и той самият не знае какво иска и какво става. Правихме го, факт, знаехме, че той е объркан и ние знаехме, че има места, които куцат и които трябва да се изчистят, което е си естествено. По-трудното беше, че ние репетирахме между други представления и други репетиции. Това не беше репетиционен процес, който си е отделен и му е отделено време от театъра, ние нямахме на разположение сцени, служби, гардероб, реквизит до един много късен етап. Ние трябваше първо да го покажем пред художествения съвет на театъра , те да го одобрят и да кажат дали ще влезе в репертоара и да се задвижи. И по време на тези репетиции кога репетираме в гримьорна, кога репетираме ако успеем да вземем сцена, кога в репетиционна и така процесът беше доста разхвърлян, докато не го концентрирахме вече в последната фаза.

Николай Кенаров: Аз съм доволен най-вече от това, че сме направили едно много човешко представление, просто, което може да бъде разчетено от много хора, от различни възрасти. Нещата , които се случват вътре са познати на хората. Това лично на мен малко ми липсва в съвременния театър тези човешки взаимоотношения, тези човешки ситуации с обикновени хора и то разказани по прост начин. Сега има много режисьори, които искат гениални решения, с гениални сценографии,но имам чувството, че по някога простото е най-добро, най-конкретно и точно.

Валери Вълчев: И си доволен като един егоцентрик най-вече от себе си. Понеже всичко са ти разбрали хората и са ти прочели.

И мисля, че  сте избрали подходящо място - камерната сцена  „Стоян Камбарев”, там съм гледала "Паметта на водата"

Николай Кенаров: Друго представление там няма, вече е нашето.Съвсем друга ситуация създава такава сцена, защото публиката е много близо. Косьо е ярък тип артисти и се справя много добре и то не е преекспониращо, а пространството е много интимно, много лично, това си е казало думата в представлението, определено.  Аз се колебах между 1000 неща. Колебах се дали вече, когато го одобриха от художествения съвет да не предложа дали да не слезе на сцената и  публиката да е сред сцената публиката , както е „Едноокият цар”. Обаче там се е роди и там си израсна представлението и мисля всички единодушно предпочетохме да си остане там в „Паметта на водата”.

Това, което направи сега дава ли ти кураж да продължиш с режисьорските опити? 

Николай Кенаров: Да, абсолютно смело мога да кажа, не мога да кажа, че съм направил най-великата работа на света и, че съм открил топлата вода. Но мога да кажа, че това, което сме си мислили, това което съм си мислил, разбира се аз съм  минал през 15 хиляди мисли. Но това, което съм искал да проведа и с тях сме си говорили да проведем е реализирано и смятам, че дори е надскочено, така както аз го усещам и съм си го представял, за което им благодаря! Такива глупости са правили, за да ми уедисат, че просто не е истина.  Може би аз ако бях на тяхно място, нямаше да бъда така хвърлящ се в това, което правиха те. В крайна сметка резултатът за мен е добър и да, абсолютно мога да продължа, няма да бързам. Това ще си дойде, когато аз го усетя, когато знам какво искам да кажа, когато знам какво искам да направя. Няма да правя нещо просто ей така, защото просто съм направил едно, айде ще направим още.

Какво са приятелите за вас?

Валери Вълчев: Еми това е един свят, който трябва да съществува задължително и без него просто си обречен  и аз съм благодарен на съдбата, че имам този свят около себе си почти непрестанно.

Константин Соколов: За мен приятелите са близки души.

Николай Кенаров: Аз бих го нарекъл грижа, да близки души, да свят в твоя свят, твоя свят в нечий свят и така нататък. Това което виждам, това, което успяхме да кажем, това, което се получава и надявам се по някакъв начин зрителите да успяват, тия които успяват да продължат мисълта ми на 100 % може би са един зрител на 10 представления, но както и да е, пак ще ми бъде ценно, е че за мен е грижа. Каквито и пътища,  колкото и различни понякога да сме, колкото и различни светове, колкото и пътищата ни да се разделят, грижата е е жизнено важна и ако нея я има, тя просто остава.