Ултрамаратонецът Иван Димитров: Само ако е трудно, си струва да се пробваме отново и отново, и отново

Той е на 38 години, роден е край морето – във Варна, но предпочита планините. Започнал случайно преди 10-тина години, днес е в листата на непрекъснато разрастващия се брой български ултрамартатонци. Онези, за които разстояния като 100 км. или 100 мили се измерват не в час или два по магистралата, а в примерно няколко алпийски върха, толкова прохода, хиляди метри денивелация, литри вода, болки в коленете и стотици хиляди крачки...

Иван Димитров е един от организаторите на Persenk Ultra, 160 км. ултрамаратон в Родопите, който вече пета година се провежда в края на август. 

Само преди дни – в средата на юли, Иван Димитров заедно с още няколко българи, успешно финишира в Ronda dels Cims. Познато още като обиколката на Андора, Ronda dels Cims е и най-трудното ултрамаратонско състезание в Европа и едно от най-тежките в света.

Какво представлява ултрамаратонът?

- По дефиниция, това е всичко, което е по-дълго от класическото маратонско тичане, което е 42.195 км. Има много различни категории за ултраматон – 50 км., 100 км., 100 мили...

Вие какви ултрамаратони бягате?

- Основно в България съм тичал аз, като най-популярния ултрамаратон в България е „Витоша 100”, обиколка на Витоша. Този маратон съм тичал седем или осем пъти.

Как човек стига да идеята да пробяга едно ”фрапантно” на пръв поглед разстояние?

- При мен стана случайно. Аз съм планинар. Обичам планините. Обичам дългите преходи и така от един много дълъг преход, в който участвах преди 8 години. На този преход видях, че има и други хора, които се опитват да произтичат цялото разстояние. Тогава за пръв път разбрах, че съществува такова нещо като ултрамаратон, виждайки го със собствените си очи. Започнах по-сериозно да тичам и да пробвам и аз да изтичам същото разстояние. Малко по малко се запалих и ми хареса.

Както се казва „Ако нещо е много лесно, не си струва да го правим.

Ако е много трудно,

си струва да се пробваме

отново и отново, и отново”.

Връщате се буквално дни след като сте пробягали най-тежкото най-трудното ултрамаратонско бягане в света?

- Може би не е в света, но в Европа със сигурност. И по-специално от типа „100 мили”. Състезанието се проведе в Андора и е дълго 170 км. То е едно от най-трудните, защото има огромна денивелация.

Най-ниската точка е около 1200 м. надморска височина. Най–високата е 1950 м.

В рамките на тези 170 км.

16 пъти се изкачваме над 2600 м.

Сборно, денивелацията е 13 500 м. Огромно предизвикателство с марката „Най-трудно състезание”.

Освен, че е голямо предизвикателство, лично за вас какво беше?

- Лично за мен по-важни бяха предните 8 месеца, отколкото самото състезание. Аз съм горд с подготовката, която направих.

Като състезание е изключително трудно, дори е болезнено на моменти. Успявах да минавам 10 км. за около 3 часа.

През цялото време ли бягахте?

- Не, по скоро никъде не съм бягал. Те са толкова стръмни планините, че не става за бягане. Пътеките са прокарани в алпийски терени подобни на нашите Рила и Пирин.

Те просто са намерили

най-трудните пътеки

към тези върхове и са ги свързвали

един след друг

в една обиколка на държавата Андора.

Ако трябва да сравните релефа там как да си го представим?

- Мальовица е добър пример. Вихрен е добър пример. Мусала е добър пример.

Колко души средно участват в това състезание?

- По времето, когато се провежда състезанието, се провеждат общо 5 различни състезания. В тях участват около 1300 човека, но в Ronda dels Cims, което е най-популярното, участват около 400 човека.

По-малко от половината

успяват да финишират,

горе-долу около 200 човека.

Повече физиката помага или повече психиката на ултрамаратоните?

- При първото състезание на човек, физиката е нещото, което помага. Но, след първото състезание съм

абсолютно сигурен,

че само психиката

помага.

Тя е единственото, което може да те накара да стигнеш до финала.

По време на първото изкачване имах такава една дупка в мотивацията и психиката си. През цялото време докато стигна до върха си повтарях „Защо го правя това нещо?”, „Защо тичам ултрамаратони?”, „Време е да се откажа от тези неща...”

Кой идиот ме накара?

- „Кой идиот ме накара?”... Включително съм си мислел „Дано да ми стане нещо лошо – примерно, стомахът да ме свие, да почна да повръщам, само и само да се откажа от тази Ronda… Но след като се изкачих на този връх повече нямах такива притеснения. Общо взето се разсея тази психическа умора и така гледах положително много на нещата.

Видяхте ли Андора?

- От високо, само от високо видяхме Андора.

Трябва ли да си луд, за да си ултраматонец.

- Помага... помага!