Родът определя нашето ДНК

Паша Александрова е наследник на стар възрожденски род от Бесарабия, един от прадедите е опълченец по време на Руско-турската война, а фамилията идва от дядото, който се преселва от Сливенския край - той бил добър воденичар и така наследниците стават Дерменджиеви. Паша успява да открие 400 наследници по целия свят, има снимка на къщата на прапрадядото в Бесарабия и мечтае да посети този край, за да се види лично и с другите си роднини.

Аз отдавна зная за моя прапрадядо, опълченецът Зинови Дерменджиев. Разпитвала съм моя баща, в къщи още стоят тетрадките, където съм "изрисувала" всички мои прапрадеди...

Откъде е Вашият дядо?

Той е роден в Бесарабия, неговият баща също е роден там, но се оказа, че родът е от Сливенския край.  Те са се преселили след Руско-турската война през 1830 година заедно с напускането на ген. Дибич-Забалкански.

Преди 3 години мои колеги ми подсказаха да участвам в една историческа конференция и оттогава са по-сериозните ми проучвания...

Знае ли се достатъчно за Вашия род?

В рода - да, но иначе няма достатъчно информация. В музея в Добрич има негови документи.

Как когато няма достатъчно информация в обществото, паметта се съхранява в рода?

Моят дядо прави родова среща през 70-те години и тогава е написана една статия, която впоследствие допълних ...Това за мен е лично постижение...

Какво е важно, когато правим своето родословие?

Най-важното е да говорим с нашите баба и дядо.

Ако са живи!

Така е . Може да потърсим информация и по селата.

Не си даваме сметка, че тези хора утре може би няма да ги има и затова пропускаме момента да съберем историята на своя род, а това е важно.

Моето най-голямо откритие е, че нашият прапрадядо е дошъл в Добруджа след Освобождението. Ние знаехме, че за Бесарабия тръгва неговият баща, а се оказа, че това прави неговият прадядо. Така открихме две поколения, за които не знаехме.

Свързахме се с моя чичо в Бесарабия. Видях и снимките на къщата,където е роден опълченецът Зинови, имам и желание да я видя лично. В тази къща сега  живее моят чичо, което е нещо прекрасно като чувство.

Разбрахме докъде стигат корените на Вашето родословно дърво. А къде са неговите клони?

До Якутия, където имам свои братовчедки и с тях поддържаме контакти с помощта на моя чичо от Бесарабия. Но има и във Франция, и в Америка... Има още роднини, но не успявам да се свържа с тях, защото не ми остава време...

Колко са наследниците на този род днес?

Аз съм намерила около 400. Но нямам цялата картина. Само дъщерята на опълченеца има 8 деца, които имат свои...

На какъв език общувате, след като живеят по целия свят?

На български.

Да споделите някоя интересна случка, докато събирахте родословието?

Как открих чичо си в Бесарабия. Той е правнук на брата на опълченеца. Стана по интернет. Започнахме да си пишем в 12 часа вечерта и не спряхме до 5 часа сутринта.

Той ми изпрати снимки, оказа се , че има много неща, които не знаем...Самите спомени ...

Опълченецът Зинови Дерменджиев никога не е прекъсвал своята връзка с роднините в Бесарабия.

Пишели са си писма. За най-обикновени неща - за земите и това, което те са засели. Това, което най-много ме натъжи, че на половин страница са си изпращали поздрави - поименно от всеки до всеки.

В днешно време, при мобилните телефони, с които разполагаме, ние рядко се сещаме да се обадим на своите родители.

Защото семейството определя какви сме ние. Даже и това как изглеждаме, откъде идват нашите имена. Но най-вече защото ще установим връзка с историята и това откъде сме ние.

В последните години наистина светът стана едно глобално село и да се почувстваме част от него, а не като прашинка - трябва да намерим своята история. Паметта на семейството ни е необходимата връзка.

Написаното остава. Има интересни истории, които трябва да се запишат и ако не го направим, няма да останат.

За емоцията от срещите с роднините, за спомените -  в интервюто на Габриела Гаврилова