Добруджанският певец Иван Георгиев - около него слънчице грее...

Винаги, когато съм го слушала, тогава и сега, си представям слънчице - красиво, меко, топло. - думите са на народната певица Галина Дурмушлийска, с която разговарях в предаването "Съботна трапеза". А повод за нашата радиосреща беше датата 29 ноември, тогава се навърши четвърт век откакто добруджанският певец Иван Георгиев не е между нас. 

Да изпълниш с толкова жива емоция спомени за едно познанство отпреди 25 години, не е никак лесна задача. Необходимо е да възстановиш преживяването, да се върнеш в миналото и да съградиш отново срещите, да събудиш всяка малка или голяма случка от общата ви история, и в този миг образът да оживее пред теб/нас. Певицата Галина Дурмушлийска умее да рисува с емоция. А когато става дума за певеца Иван Георгиев... Кой би забравил Слънцето с неговата топлина и светлина? 

Познавах Иван Георгиев от далечната 1977-а, когато постъпих на работа в ансамбъла. Той беше солист, любимец на българската публика. Любимец, в най-добрия смисъл на думата, хората го поздравяваха, спираха се до него, за да разговарят, като до най-любим, желан, мил човек. Беше голям човек, добър човек. Идваше на работа с колело. И отначало ми се струваше толкова неестествено: едно голямо име за мен да пристига с колелото на работа. Защото всеки млад изпълнител гледа на вече утвърдените имена – поне по мое време беше така – с едно почитание, с един интерес. И поздравяваше всеки един, когото срещне – и познати, и непознати. Когато отидем на концерт, хората го чакаха, чакаха НЕГО, разбира се и нас. И ставаше друго, когато се качи на сцената, около него като че ли слънчице грее, гласът му, начинът на звукоизвличане... Винаги, когато съм го слушала, тогава и сега, си представям слънчице - красиво, меко, топло. И когато почина, аз бях млада, за първи път близък човек почина, човек, когото познавах, и ми се струваше невероятно. Беше тъжно... Не зная защо ги прибират така рано. Ние не можем да се съгласим в живота да се случват така нещата. Но така е дадено – да дойдем, да живеем, да дадем каквото можем от себе си и да се приберем. А той даде много красота и много сила на добруджанеца, защото личности като него топлят дните ни, дават ни кураж да живеем, да правим добри неща.

Струва ми се, че тази самобитност в песенния стил никога повече няма да се върне.

Да. Всъщност той трудно се имитира. Например един Краси Станев, много творци продължават да пеят почти като него. Докато бати Иван си беше самобитен, различен и трудно се имитира, а и не е нужно. Аз мисля, че човек може да каже само това, което излиза от душата му. А да имитираш друг, то това е все едно папагалски да повториш нещо. Да, добре, повторено, то напомня, но дотам. Голямото изкуство е, когато всяка дума излиза от душата ти и ти си убеден, когато я казваш.

А говореше ли за музиката, с колегите, с теб?

Ходили сме много често на участия, когато и аз започнах солово да пея, и така се кокошиня около него, радвам се. Но той няма нужда да бъде почитан, той просто си е голям. И още като го видиш, ти просто го приемаш такъв и няма нужда да ти се доказва. Самороден талант, такива, каквито в наше време вече не се раждат за жалост. Вече имаме едни научени певици, които дори не знаят кой преди тях е пял и е вървял, и е отъпкал пътя. И знаете ли кое ми е мъчно в наше време? Не че не слушат Иван Георгиев или мен, или този и онзи, а че не слушат красивата музика. Те се лишават от възможността да чуят оригинала и красотата, и после да го видят как ще се развие. Ние нямаме време, ние бързаме за някъде, и слушаме просто нещо, което ни пуснат... Аз се радвам на вашето радио, че в този ден обръща поглед назад към този голям творец на Добруджа. Голямото Слънце на Добруджа Иван Георгиев.

Поздрави на всички, които слушат в този момент. Спрете малко, животът върви, послушайте един красив глас на Добруджа и весели Коледни и Новогодишни празници. Декември е, да изпратим годината с красота и музика.

Иска ми се да запееш сега негова песен...

Ооооо, аз да запея нещо негово?

Да.

(възкликва усмихнато) Аааааа... Аз живея в Котел сега, и една от неговите песни винаги ме е покорявала - „Кирчо на чардак седеше”. Питала съм се какъв е този чардак в добруджанска къща, защото нали знаете, че нашите къщи са на един етаж, земя много, стаи много... И друг момент от тази песен: в Добруджа жената много рядко ще попита мъжа кога ще се женим, кога ще ни е сватбата... И винаги като я слушах, се питах що за добруджанска песен е тази. (Запява фрагмент от края на едната фраза) Ей това е добруджанското в тази песен. И защото я пее добруджанец. „Кирчо на чардак седеше” е песен от Жеравна, а нали знаете, че Котел и Добруджа винаги са били заедно. И какъв е този чардак, какъв е този златен метър, дето мери сукното, казвам, не може да е добруджанска... Петър Крумов ми каза „Не, не, тя е жеравненска песен”. И по-нататък в текста жената пита Кирчо кога ще се женят, а той казва „Аз съм се оженил за гората”, тоест ще стане хайдутин. Но бати Иван не я пееше така, той я беше „подобруджанчил” малко. Всяка песен минала през душата на добруджанец, малко или много се променя. Големият творец е да чуе нещо, да мине през неговата душа и да го поднесе на публиката по нов начин.

Та, аз много харесвам тази песен и в негова памет мога малко да запея. И дано там, където е, да е в големия хор на света, и Бог да го пази. Дано да му е по-хубаво, отколкото беше в нашия живот, а ние просто да слушаме неговите песни и да мислим за него с най-добри чувства, защото той го заслужава, беше голям човек. (запява) 

„Кирчо на чардак седеше, 
алено сукно държеше,
златен метър мереше...”