Позиция: Радичков и неговите скитащи думи

Творчеството на Йордан Радичков е доказателство за житейската истина, че изпитанията в живота правят хората още по-силни. Роден в едно неизвестно село в Северозапада на 24 октомври преди 89 години. Като дете той престава да говори след като е  изплашен от съседското куче. След нов силен стрес успява да възстанови говора си. Но докато не може да говори, наблюдава много. Наблюдава всичко. За да разкаже след това на уж чуващите и виждащите това, което сме пропуснали да чуем и да видим.

Не е  бил "отличник" и в часовете по литература. Защото не обичал заучените неща. Искал сам да твори. И както казват неговите приятели от детските години, "вървял сам по коловоза"....И сам го създавал...

Животът на Радичков е свързан с историята на един голям язовир, чийто създатели са имали мегаломанската идея да го направят най-големия на Балканите. Времето на социализма всичко трябваше да е най-.... Историята на не едно, а десетки заличени от картата на България селища. За да се появят язовири като "Жребчево", "Копринка", "Огоста", "Цонево"... А  истинският "дух" на тези селища да изчезне заедно с разпръснатите по света техни жители...

Но ... има изключение. Едно от тези селища продължава да съществува напук на хората, които са искали да го унищожат. Всъщност, земите на Калиманица реално никога не са заливани от водата на язовир "Огоста". Те попадат  в неговата"чашка". Хората вече ги няма.... Самотно там стърчи вековния дъб, запустелите стари гробища и паметникът до някогашното училище, от което дори няма останали основи....

Оказва се обаче, че именно това неунищожено напълно село побеждава разрушителите си. Тихо, кротко... с думи. Остана нещо вечно под "похлупака" на Словото. "Скитащите думи" на Радичков, чието родно място е това заличено от картата село. А там той написа :

"Децата са нашите ангели и затова всички трябва да ги пазим и да се грижим за тях. Цялото детство е красиво, може би най-красивото в нашия живот. Когато човек върви по пътя, той все нещо намира, а и нещо загубва по пътя... Когато Бог създава човека, то той прави една чернова на човек. С надеждата, че самият човек ще се запретне да работи върху черновата, да я изглажда и усъвършенствува. Обаче човекът свикна с тази чернова и заживя с нея, като не пропусна от време на време да се оплаче и от съдбата си. ...Макар че живея толкова време в града, аз понякога се стряскам , тъй като ми се струва, че някъде из двора кукурига петел. Аз живея на централно място в София и тук петли отдавна няма, но за човек, който в детството си е живял на село и сутрин е бил събуждан от кукуригането на петли, това остава завинаги.  Мисля, че докато не загубим този звук и се стряскаме от време на време от това кукуригане, все още сме хора, все още пъпната ни връв не е прерязана...Човек цял живот събира спомени за старостта...  И тъй като моето родно село остана на дъното на язовира, въобразявам си, че като разкажа за него, за неговите жители, за неговите истории, по този начин го дарявам с безсмъртие" /цитатите са откъси от интервюта на Йордан Радичков, публикувани в "Скитащи думи"/. 

Хората от несъществуващата вече Калиманица пътуват поне по 50 държави, където са издадени книги на  Радичков. Стигнали са дори до Антарктида, където името на писателя носи връх на остров Ливингстън. Пътуват без паспорт и визи. Не успяха да превземат Нобеловите награди, но на два пъти протягаха ръка  и към тях... Затова пък самият Радичков ни донесе от Сибир завета на един евенк : "Има или няма Бог, ти живей така, все едно го има" .

И още нещо символично има в родното място на Радичков - незавършената селска църква, която никога не е освещавана. И въпреки, че покривът отдавна е пробит и почти не съществува, а стените са от неизпечени тухли, те продължават да напомнят за духа на местните хора.  Като "Неосветените дворове на душата", както приятели описаха литературното му творчество. За да кацаме по тези стени и "Ние, врабчетата". 

Имах късмета да се срещна на два пъти с Йордан Радичков – в неговия дом и на обществено място при получаване на поредното отличие. Нямаше разлика в неговото поведение – скромен, премерен в думите, но всяка казана на място. Уж обикновени, но пълни със съдържание.

Имам късмета да съм стъпвала по неговите стъпки в родната му Калиманица – заличено от картата на България село заради строителството на язовир "Огоста". Долината на река Бързия е заобиколена от съседните върхове и  гласът се връща обратно при теб. За да го чуеш по-добре! Погледът се спира на един самотен вековен дъб и полуразрушена недовършена църква. Но това пространство продължава да говори десетилетия след като хората ги няма. Говори с гласа на Радичков.

Имам късмета да познавам част от неговите приятели от детството. Обикновени като него хора. Но с големи сърца. Те също говорят с неговия глас, защото са част от нещо общо, което местните наричат "Духът на Северозапада", а него обявиха за Мъдрецът от Калиманица.