Размер на шрифта
Българско национално радио © 2024 Всички права са запазени

Позиция: Радичков и неговите скитащи думи

| обновено на 24.10.18 в 09:05

Творчеството на Йордан Радичков е доказателство за житейската истина, че изпитанията в живота правят хората още по-силни. Роден в едно неизвестно село в Северозапада на 24 октомври преди 89 години. Като дете той престава да говори след като е  изплашен от съседското куче. След нов силен стрес успява да възстанови говора си. Но докато не може да говори, наблюдава много. Наблюдава всичко. За да разкаже след това на уж чуващите и виждащите това, което сме пропуснали да чуем и да видим.

Не е  бил "отличник" и в часовете по литература. Защото не обичал заучените неща. Искал сам да твори. И както казват неговите приятели от детските години, "вървял сам по коловоза"....И сам го създавал...

Животът на Радичков е свързан с историята на един голям язовир, чийто създатели са имали мегаломанската идея да го направят най-големия на Балканите. Времето на социализма всичко трябваше да е най-.... Историята на не едно, а десетки заличени от картата на България селища. За да се появят язовири като "Жребчево", "Копринка", "Огоста", "Цонево"... А  истинският "дух" на тези селища да изчезне заедно с разпръснатите по света техни жители...

Но ... има изключение. Едно от тези селища продължава да съществува напук на хората, които са искали да го унищожат. Всъщност, земите на Калиманица реално никога не са заливани от водата на язовир "Огоста". Те попадат  в неговата"чашка". Хората вече ги няма.... Самотно там стърчи вековния дъб, запустелите стари гробища и паметникът до някогашното училище, от което дори няма останали основи....


СнимкаСнимка


Оказва се обаче, че именно това неунищожено напълно село побеждава разрушителите си. Тихо, кротко... с думи. Остана нещо вечно под "похлупака" на Словото. "Скитащите думи" на Радичков, чието родно място е това заличено от картата село. А там той написа :

"Децата са нашите ангели и затова всички трябва да ги пазим и да се грижим за тях. Цялото детство е красиво, може би най-красивото в нашия живот. Когато човек върви по пътя, той все нещо намира, а и нещо загубва по пътя... Когато Бог създава човека, то той прави една чернова на човек. С надеждата, че самият човек ще се запретне да работи върху черновата, да я изглажда и усъвършенствува. Обаче човекът свикна с тази чернова и заживя с нея, като не пропусна от време на време да се оплаче и от съдбата си. ...Макар че живея толкова време в града, аз понякога се стряскам , тъй като ми се струва, че някъде из двора кукурига петел. Аз живея на централно място в София и тук петли отдавна няма, но за човек, който в детството си е живял на село и сутрин е бил събуждан от кукуригането на петли, това остава завинаги.  Мисля, че докато не загубим този звук и се стряскаме от време на време от това кукуригане, все още сме хора, все още пъпната ни връв не е прерязана...Човек цял живот събира спомени за старостта...  И тъй като моето родно село остана на дъното на язовира, въобразявам си, че като разкажа за него, за неговите жители, за неговите истории, по този начин го дарявам с безсмъртие" /цитатите са откъси от интервюта на Йордан Радичков, публикувани в "Скитащи думи"/. 

СнимкаСнимка

Хората от несъществуващата вече Калиманица пътуват поне по 50 държави, където са издадени книги на  Радичков. Стигнали са дори до Антарктида, където името на писателя носи връх на остров Ливингстън. Пътуват без паспорт и визи. Не успяха да превземат Нобеловите награди, но на два пъти протягаха ръка  и към тях... Затова пък самият Радичков ни донесе от Сибир завета на един евенк : "Има или няма Бог, ти живей така, все едно го има" .

СнимкаСнимка


И още нещо символично има в родното място на Радичков - незавършената селска църква, която никога не е освещавана. И въпреки, че покривът отдавна е пробит и почти не съществува, а стените са от неизпечени тухли, те продължават да напомнят за духа на местните хора.  Като "Неосветените дворове на душата", както приятели описаха литературното му творчество. За да кацаме по тези стени и "Ние, врабчетата". 

СнимкаИмах късмета да се срещна на два пъти с Йордан Радичков – в неговия дом и на обществено място при получаване на поредното отличие. Нямаше разлика в неговото поведение – скромен, премерен в думите, но всяка казана на място. Уж обикновени, но пълни със съдържание.

Имам късмета да съм стъпвала по неговите стъпки в родната му Калиманица – заличено от картата на България село заради строителството на язовир "Огоста". Долината на река Бързия е заобиколена от съседните върхове и  гласът се връща обратно при теб. За да го чуеш по-добре! Погледът се спира на един самотен вековен дъб и полуразрушена недовършена църква. Но това пространство продължава да говори десетилетия след като хората ги няма. Говори с гласа на Радичков.

Имам късмета да познавам част от неговите приятели от детството. Обикновени като него хора. Но с големи сърца. Те също говорят с неговия глас, защото са част от нещо общо, което местните наричат "Духът на Северозапада", а него обявиха за Мъдрецът от Калиманица.








Реч на Йордан Радичков пред Великото  народно събрание през 1990 година, когато подава заявление за прекратяване на пълномощията му като народен представител:
Уважаеми господин председател, уважаеми народни представители! Позволете ми да дам някои допълнителни обяснения във връзка със заявлението за прекратяване на пълномощията ми като народен представител. Не го направих по-рано, защото смятах, че тези допълнителни обяснения са само от личен характер, за да си позволя да занимавам с тях Великото народно събрание.
Трябва да кажа, че подкрепям предизборната платформа на Българската социалистическа партия. Затова работих за нея активно по времето на цялата предизборна кампания. Всеки човек има пристрастия. Едни вярват в Бога, други в дявола. Аз също имам своите пристрастия. Не ги крия и не бягам от тях.
Като се отказвам от пълномощията си, съгласно закона и практиката, по този начин мисля, че давам възможност вместо мен в парламента да влезе млад и компетентен човек не само необременен от номенклатурното наследство, но необременен и от онзи нравствен канцероген на тоталитарното време, който повече или по-малко полепна в душата на всеки що-годе чувствителен човек от моето поколение. Много хора от моето поколение заприличаха на стари кюнци, чиито сажди никой вече не е в състояние да очука. Както и да се мъчим да разпалваме огъня в печката, тяга няма, кюнците не теглят, или поне при мен е така.
Снимка
След 10 ноември 1989 г. политическите събития у нас се разляха пълноводно и мощно. Както всички около мен, тъй и аз не останах безучастен към тези събития, още повече че в началото бях буквално въведен в тях. Но ден из ден, няма да крия това от вас, колкото повече минаваше време, толкова повече разбирах, че течението постепенно ме избутва към плитчините и към брега. Чувствах се обезсърчен и потиснат от това, че не съм познавал достатъчно добре нито своя съвременник, нито народа си. Не става тук дума за онези дребни хитреци и гавази, които години наред се въдеха като скакалци и заливаха цяла България, а за излъгания народ, чието достойнство бе оскърбено.
Никога не бях си представял, че можем до такава степен да занемарим народа си. Озлобление, грубост и безпардонност се разплискваха навсякъде и върху всичко - и от едната, и от другата страна. Понякога това ми заприличваше на политическа бесовица. В душата ми започна да се утаява натрапчивото чувство за недостатъчност - една чисто човешка, сърдечна, кислородна, психическа, нравствена, а в литературен смисъл и сюжетна недостатъчност.
Гледах как демокрацията, за която говорехме всички, пищеше като всяко новородено, цялата в слуз, но не забелязвах да има пъпна връв. Зная, че човек не може непрекъснато да бъде в талвега и в пълноводието, макар че всеки се стреми към него. Рано или късно той се оттегля, изпълзява на сушата. А ако продължава да се съпротивлява, самото пълноводие го избутва и го изхвърля на брега.
Девизът на сградата на Народното събрание е: "Съединението прави силата", но мисля, че цялата българска история се съпътства и от един втори, негласен девиз, а именно: "Какво ли не сме изгубили?"
Утешавах се с втория девиз и с мисълта, че българите сме свикнали да ни е неудобно.
Уважаеми народни представители! България продължава да бъде арена на политически борби и пристрастия. Великото народно събрание също се превръща в такава арена. Градусът е висок. Близък е до точката на кипенето. Мисля, че ако тази политическа температура продължава да се поддържа в страната, то тогава ние сме само на половин крачка от гражданските размирици.
Нека не забравяме, че има и една друга, много по-голяма арена от тази на нашите пристрастия. Тази арена е пълното със синини народно сърце. Нека не увеличаваме повече синините върху това сърце. Стига сме изстисквали гняв и омраза от него! Да не забравяме, че ако ние сами не се пожалим, няма кой друг да ни пожали така, както и никой друг не може да се изкъпе вместо теб!           /подчертаното е от автора на публикацията/.


Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!
ВИЖТЕ ОЩЕ

Във Варна откриха 42-рия фестивал на българския игрален филм "Златна роза"

Във Варна днес бе открит 42-рият фестивал на българския игрален филм "Златна роза".  "Не затваряй очи" на филмовия фестивал "Златна роза" във Варна Започва фестивалът на българския игрален филм „Златна роза“ Събитието продължава до 26 септемри и представя на публиката разнообразна програма от филми, дискусии,..

публикувано на 19.09.24 в 21:11

46-и пехотен Добрички полк представя България на възстановка в Словакия

46-и пехотен Добрички полк ще представи българската военно-историческа реконструкция на международна възстановка в Словакия. На 21 септември в Калинов ще бъде пресъздадено първото сражение за освобождението на Чехословакия от нацистка окупация през Втората световна война. 46-и пехотен Добрички полк е единственият български военно-исторически клуб,..

публикувано на 19.09.24 в 14:26

"Не затваряй очи" на филмовия фестивал "Златна роза" във Варна

Българският игрален филм „Не затваряй очи“ е един от акцентите на филмовия фестивал "Златна роза" във Варна през тази година. Филмът е създаден през 2024 по едноименния роман на Мартин Ралчевски, който е и негов сценарист. „Не затваряй очи“ се представя като начало на българското православно кино и като „Филм за силата на вярата, любовта и..

публикувано на 19.09.24 в 14:24

"Дедал" приема деца за новата учебна година

Приемът за предстоящите учебни занятия в школа "Дедал" ще е на  28 септември, събота от 9 до 13 часа  в художественото ателие на школата, намиращо се на бул. "Съборни" 24, ет. 7 Обучението ще се провежда по програмата на екипа за 2024-2025 година  с мотото "Фарът на Дедал свети". Реализирането й се финансира с лични средства и средства от дарения, а за..

публикувано на 19.09.24 в 07:03

Започва фестивалът на българския игрален филм „Златна роза“

42-рият Фестивал на българския игрален филм „Златна роза“ представя разнообразна селекция от филми, дискусии, книги и инициативи за млади творци 42-рият Фестивал на българския игрален филм „Златна роза“ ще се проведе във Варна от 19-и до 26-и септември 2024 г. и ще предложи на публиката разнообразна програма от филми, дискусии,..

публикувано на 19.09.24 в 06:47

84 години от връщането на Балчик в пределите на Майка България (21 септември 1940 г.)

По повод празника на града, освобождението от румънска окупация, на 21 септември на едноименния централен площад от 10.00 часа започва церемония по издигане на националния флаг на Република България, с участието на представителна част  и Представителния духов оркестър на Военноморските сили. Пред Паметника на героите, паднали за Отечеството, ще бъдат..

публикувано на 18.09.24 в 17:53

Изложба на Николай Русев, посветена на тракийски царе, във Варна

Художникът Николай Русев представя във Варна изложба, посветена на тракийски царе. Тя включва художествени портрети и панели от комикса „Тайната на Котис I“.   Портретите на тракийски царе са част от музейната сбирка на Етнографски комплекс Златоград. Те са предоставени специално за случая от неговия създател и управител, инженер Александър..

публикувано на 18.09.24 в 12:08