Дюлино - просторно и красиво, липсват му хора

Дюлино е село в Североизточна България, част от община Бяла, Варненска област.

Селото е сгушено в подножието на Еминската планина - оттук започва Дюлинският проход. Районът е изключително живописен - къщите са разположени далеч едно от друга и е трудно да се каже, че са част от едно село. 

Въздухът в селото е изключително здравословен - уникална комбинация от море, планина и близостта на р. Двойница. 

За първи път селището се споменава в турски регистър от 1731 г. като Айваджик („айва“ на турски означава дюля). Името идва от дюлевите насаждения в селото. Пролетно време, цветовете на дървета обагряли селото, в късните летните вечери ухаело на аромата на дюлите, а зимно време тук се правела най-хубавата дюлева ракия.

Селото е разположено сред интригуващ пейзаж, в екологично чист район, далеч от шума и хаоса на големият град. Има отлични условия за развитието на познавателен, еко и пешеходен туризъм.

В околностите му се намира средновековната крепост Козяк. Развалините на крепостта се намират на източния от двата ръта, които се спущат от връх Янку тепе към долината на р. Двойница. Според братя Шкорпил крепостта се е състояла от две части. Предната, която по - достъпна, е била с формата на неправилен шестоъгълник. В северния ъгъл личат останките на кула. Могат да се видят и останки от крепостни стени, римски път и водопровод.

След цялото това описание в Дюлино обаче се откриват сериозни проблеми, подобни на тези с множество малки населени места. Липсват хора. Няма работа. А иначе мирно съжителстват българи, роми и турци.

Предлагам ви да чуете какво сподели с репортера ни Ваня Славова местна жителка, за това как се чувства в Дюлино може да чуете в звуковия файл:

Българското население тук било прогонено в планините. Едва в началото на 19 век при разселването на селата Еркеч и Голица през 1828-1829 г., някои семейства се преместват в Дюлино. Разселването продължава и след Кримската война.

След Освобождението според Берлинския договор от 1878 година селото е било граница между Източна Румелия и Княжество България.

Още в първите години след Освобождението Константин Иречек го посещава и в своите “Пътувания по България” отбелязва, че селото е брояло едва 30 къщи, повечето от турско население. Описва Айваджик като чифлик на с. Бяла. Иречек споменава, че през селото или близо до него минавали два пътя още от римско време. Единият от Месемврия за Одесос, а другият- от Анхиало за Марцианопол /Девня/.

След Съединението в селото се преселили много тракийци.