Кавалджията и педагог Николай Докторов - за красотата, когато човек свири и слуша

На 2 юли музикантът навърши 60 години, а събитието ще бъде отпразнувано с концерта "Приятелите на Николай Докторов" на 5 юли в зала Аула на ИУ - Варна от 18.30. 

Николай Докторов е от хората, които със сигурност носят много цвят в живота ни. А този цвят е цял един свят от възгледите му за живеенето „тук и сега”, свят, в който кавалджията, педагог, общественик, и спокойно мога да кажа приятел на всички, които обичат музиката, волно или неволно ни кани при всяка среща. В навечерието на личния му празник той бе гост в предаването „Съботна трапеза”. Разговор за музиката в неговия живот, за учителите и преподаването, призванието и смисъла.

Ти си човек, който се раздава не на 100, а на 1000 % в името на изкуството. Това учи ли се?

За всеки човек има една идея, някакъв мотив, повод, който го води в определена посока. Според това дали той продължава в тази посока, означава дали вярва достатъчно в това, което се случва. Или смята, че в живота човек трябва да преминава от един етап в друг, от една форма на работа или дейност в друга... Аз лично съм воден от голямото желание да свиря и да имам възможност да покажа и на по-младите това, което моите учители са ми предали, това ме е водило до тук в живота. И смея да кажа, че не съм си променял посоката, в която се развивам и помагам на всички около мен, които имат желание да бъдем заедно в общата ни работа. За мен идеята, както казва Орфей „Да надвием Ада с музика”, е нещо много съществено, и мисля, че в тази връзка не съм променял желанието си това да се случва. И благодарение на колегите ми, и на мен, заедно всички правим така, че фолклорът да бъде на много високо ниво във Варна, за което съм много щастлив.

А предопределеност има ли?

Когато животът на човек тръгне в определена посока, ако тя е значима за него, ако това харесва и на останалите, това е като вид предопределеност. Не бих казал, че когато съм започнал да свиря, съм знаел, че ще се занимавам с това. Животът ми е показал, че това е нещото, което е интересно.

Но понякога резултатът, обратната връзка не идва бързо. Понякога дори не идва. Ти го правиш, но няма резултат...

Както в изграждането на всеки индивидуално като инструменталист, и при изграждането на съставите, то е същото. Ние искаме нещо да направим, но трябва да има изключително голяма търпимост нещата да се случват. Любовта на децата се формира с течение на годините, казвам първо децата, защото ние от там започваме. И колкото по-търпелив е човек и последователен в това, което иска да направи, да даде на детето, нещата се случват. Но времето е много особен фактор що се отнася до музиката и изкуството. 

А ако се върнем в твоя начален период като музикант, чие майсторство си искал да достигнеш?

Първоначално беше избор от моя страна, подтикнат от майка ми, дали искам да свиря на този инструмент. След това беше една игра. Ние се събрахме при Христо Попов в Центърa за художествена самодейност. Там се запознах и с гъдулари, тамбуристи, гайдарджии, тъпанджии, всичко беше като една приказка. След това като ме приеха в Музикалното училище в Котел, там започнахме вече по-смислено да виждаме какво е фолклорът, багрите в изпълненията на всеки един от инструментите. И малко по малко нещата се насложиха, като желанието на всеки един, който учи в такова училище и влиза в тази среда, е да намери максимума в себе си, да развие максимално възможностите си, и съответно да отиде на големи сцени, много концерти... Животът му да мине с песен, музика и танц, което е прекрасно.

В школата на Христо Попов по онова време сте били много деца...

Христо Попов беше човекът, който навремето обедини усилията на много желаещи да се развива тази дейност. Тя беше под формата на художествена самодейност, нямаше точно установени правила, организация, както е сега - всяка дейност е под шапката на определено министерство. Тогава беше просто една възможност да се развива художественият потенциал на децата. И това се случваше. Ние пътувахме много, свирехме на изключително много и различни сцени. И за нас това беше невероятна тръпка. Свирехме почти непрестанно - в Морската градина сме свирили, събрани на местата, където може да се седне и да се слуша, на Червения площад също, тогава имаше много голяма сцена... И нещата влязоха в такова измерение, че всеки един от начинаещите или от напредналите продължаваше да свири. Беше интересно да гледаме големите и да се питаме кога и ние ще можем така, колко интересно свирят, а и заедно... Въпроси, на които тогава е нямало как по друг начин да си дадем отговор. Но това беше истината.

А защо майка ти те е насочила точно към кавала?

Съвсем случайно се вижда във Варна с неин близък от село Стефан Караджа, а тя е от с. Калоян. Той и е казал, че преподава по кавал и тя ме попита дали искам да пробвам. Разбира се, че исках, бях в 6 клас, и ме заведе. Спомням си един човек с много широка усмивка, невероятно излъчване имаше. Това беше Цвятко Денков. Невероятен педагог, а не се е учил никъде. Музиката излизаше от сърцето му. Той те "създава” с любовта, която дарява само в разговора си. И това до такава степен ме е пленило, че винаги, когато преподавам, работя с начинаещи, се старая да не променям това, което навремето са ми дали моите учители. Цвятко Денков не говореше за преподаване, а за красотата на звука на този инструмент, за красивото, когато човек свири и слуша. А също така беше личен приятел с Никола Ганчев и имаше възможност да се докосне до музиката на по-големите от него. Неговото сърце беше много голямо. В това сърце се побираха всички желаещи да научат повече за музиката и този инструмент.

(...)

Цялото интервю и музикалните изпълнения на Николай Докторов чуйте в звуковия файл.