Валери Димчев: Музиката. Тя е най-важната цел!

„Струнни приказки“ е най-новият компактдиск на тамбуриста  Валери Димчев, китариста Антон Апостолов и контрабасиста Валери Пастармаджиев, като първите двама са автори на единайсетте нови композиции. Продуцент на албума е Радио Благоевград, където е и записана музиката, а организацията „Музикаутор“ е подкрепила финансово този прокет.
В предаването „Срещи в 7/8“, излъчено на 13 март, Валери Димчев разказа повече за работата с триото по този албум. 

Интервюто и музиката от новия албум чуйте в звуковия файл.

                                                                                

Разказ-приказка, такава е твоята музика, такава е и музиката на Антон Апостолов, с когото свирите от много години. Представи този състав.

Да, с Антон свирим от дълги години, имаме издадени няколко албума. Постоянно свирихме заедно, преди той да замине първо в САЩ, след това за Канада. Но от време на време поддържаме своите музикантски отношения, правим проекти заедно, аз съм пътувал там, той идва през няколко години в България. Подхождаме си като начин на мислене, като музиканти, като хора дори – приятели сме. Инструментите ни - китара и тамбура, се допълват. С него отдавна работим и не е изненада, че отново правим нещо заедно. Третият човек - Валери Пастармаджиев, е мой колега в Югозападния универстет „Неофит Рилски“ в Благоевград. Този проект го решихме изцяло в струнни инструменти, няма духови, няма вокали. Това не е ново, така че не сме някакви новатори в това отношение, но в случая са нови пиесите. Те са специално композирани за този албум. Горе-долу наполовина са разделени като авторство между мен и Антон. По препоръка и по желание на Радио Благоевград включихме 2-3 популярни традиционни македонски песни, аранжирани за нашите инструменти. Когато записахме музиката, направихме и концерт, бяхме приети доста добре.

Заедно ли записвахте музиката или всеки от различен край на света, както е модерно сега?

Антон предложи да постъпим така, защото беше голям разход неговият самолетен билет, но аз не бях „за“. Когато сме един до друг, ние взаимно се повлияваме, дори подкрепяме, даваме повече от себе си. По-добре беше да сме заедно, да изработим музиката заедно, и така се и получи накрая. Разменихме си демо записи на идеите от разстояние, като макет на цялата музика, за да видим какво ще представлява. Но най-накрая заедно направихме всички на живо заедно в студиото на Радио Благоевград.

С коя пиеса започна тази струнна приказка?

Може би първата, която е и в диска „Пиринска приказка“ на Антон. Написа я малко на шега, тъй като той пише повече за китара. В този случай той я написа пръв и тамбурата е солист в тази пиеса.

Форматът „трио“ в твоя живот е творчески много важен. Кое е притегателното?

Предпочитам да работя в трио, квартет, не по-големи формации. Някак си по-лесно се получават нещата, има повече контрол върху музиката. Трудна е организацията, когато се съберем повече хора. Тук ми идва всеобщата мисъл, че българинът сам по себе си е гениален, а всички заедно не работим добре. Както е националният ни отбор по футбол, например. Понякога същото се получава и в музиката. Като се съберем много хора, всеки акъл дава, всеки много знае, и накрая на мегдан не излиза нещо кой знае колко добро. Поне при мен понякога се е случвало така. И вероятно затова по-голям процент на успеваемост в моя случай има, когато работя с малки групи, защото по-малко хора по-лесно стигат до съгласие. Един състав, който диша заедно, всички вървим заедно в една посока.

Двамата с Антон Апостолов сте автори в този албум. Как изградихте доверието помежду си в годините? Като музиканти как се срещнахте в идеите? Как си кореспондират вашите пиеси?

Ние с него отдавна работим в този стил. Да го наречем съвременна българска музика, която е базирана на българската традиционна музика. Но в същото време има желанието да бъде днешна, да носи аромата на нашето време. Той също изповядва тази идея и по някакъв начин ние взаимно положително се развиваме. Той влияе върху моето развитие и аз върху неговото. Той е класически китарист и когато отначало започнахме, изобщо не слушаше народна музика. Аз пък съм народен музикант и техниката, която той използва при свирене, ми е напълно чужда. Така че аз от него научих много неща, отвориха ми се очите за много нови подходи, които биха могли да се приложат и върху тамбурата. Предполагам, че и за него е било същото.

Аз нямам претенцията да съм акуратен хроникьор на творческия ти път, но съм слушал голяма част от това, което си направил, следил съм какво създаваш, стилът ти как се развива. Правилно ли ще е, ако отбележа, че търсиш виртуозността вече в по-бавните темпа, спрямо търсенията ти в началото?

Самият аз също долавям у себе си такава промяна. Наистина, в по-ранните ми години аз откривах някои нови техники при свиренето на тамбура, които досега не бяха прилагани, не бяха известни, не бяха демонстрирани. И от тази гледна точка много години употребих, за да развия уменията си да свиря на този инструмент и ако мога да му продължа по-нататък изразните възможности. Понякога ми е било цел да покажа, че това може да бъде виртуозен инструмент. Защото в своя първообраз тамбурата само подкрепя пеещия глас, тя е акомпанимент на певеца и само поддържа ритъма и тоналността. Но в днешно време, както всички виждаме, българската народна музика се е развила до такава степен, че инструменталната музика е извоювала свое собствено място. Всеки от народните инструменти има свой път на развитие и свои герои, хора, които са го поставили на много високо стъпало. Дълги години аз съм търсил да постигна нещо технически с инструмента. А вече на тези години, над 55 съм, повече ме интересува музиката, която създавам. А инструментът си е просто инструмент за постигане на една по-голяма цел в музиката.

Вечната борба в твореца между музиката и егото, ако приемем, че я има, при теб има ли победител?

Има, да. Музиката. Тя е най-важната цел. Егото на композитора трябва да бъде претопено в по-висша цел в създаването на някакво изкуство. Колкото се може по-добро, по-красиво, по-вълнуващо за публиката. Не е красиво, ако композиторът иска да изтъкне своето име, преди да покаже музиката си. Аз съм за идеята името да бъде слуга на музиката, да бъде подчинено на постигането на едно изкуство, по-красиво и по-добро.

Както и в другите аспекти на живота човек непрестанно да се опитва да се превъзмогва с всичките си слабости...

Да, ние сме хора, имаме и слабости. Не сме безупречни, не сме безгрешни, не сме идеални. Всъщност от дълги години това е водещо за мен. По-важна е идеята и стилът, ако си успял да изградиш такъв. Ако си успял да повлечеш след себе си млади хора, за които това е глътка въздух, нещо ново. Защото имаше един момент в българската народна музика, инструменталното майсторство се състоеше в това да овладееш стила на един знаков изпълнител за съответния инструмент – двама бяха за кавал, един за тамбура, един - двама за гайда, и един - двама за гъдулка, дори един беше... Но ето че от по-младото поколение вече отвориха нови хоризонти за музикалните инструменти и за развитието на свирачите на български народни инструменти.

Прави ми впечатление, че се водиш от тенденциите, когато правиш песни или аранжименти, докато в инструменталните ти композиции сякаш това изобщо не те интересува.

Аз го приемем като две различни дисциплини. Едното е моята собствена музика и моите собствени преживявания, които не очаквам да бъдат посрещнати с почести и да бъдат горещо аплодирани, поне не е задължително. И другата част от работата ми, като аранжор на някой певец, където вече аз съм по някакъв начин подчинен на общата идея. И тогава вече, аз като отговорен човек, съм склонен да се превъплътя в друга роля, не това, което е всъщност моята собствена музика, за да може цялостният проект да има успех, или за което е насочен. Мисля, че са две различни неща. Как успявам и дали успявам, това не мога да кажа. А когато правя собствената си музика, както е със „Струнни приказки“, правя нещо, което ме вълнува, което смятам за интересно, смислено, за предизвикателство, за крачка напред. И по-малко бих приел, ако публиката не го хареса, не го одобри, имат много критики... Но това са експерименти до някаква степен. Човек би трябвало да бъде склонен да приеме и че няма да бъде съвсем успешен такъв опит.

А имаш ли си любима приказка? С поука, която е важна в живота ти...

Не съм се замислял... Но това, което е останало дълбоко в мен още от дете, са приказките, които имат щастлив край. „Три дни яли, пили и се веселили“, това се е втълпило в главата ми. Обичам разказите и приказките, които свършват с „хепи енд“, с щастлив край.