За мъките на народа „Засвири, дядо, жалната...“

Тази песен днес се изпълнява от малки и големи с особено вълнение. Емоция, която трудно се овладява и от публиката. Песен, която отваря семейната рана на много добруджански фамилии, преживели окупацията и носещи в паметта си стотиците истории „за тежкото време под румънско“.

За да ни преведе през песенната история и да се опитаме да стигнем до извора, потърсих доц. д. н. Венцислав Димов от Институтa за изследване на изкуствата на БАН. Благодарение на неговата ценна теренна работа днес ние може да проследим пътя на песента „Засвири, дядо, жалната“.

Песента е била доста популярна през 30-те години на миналия век. Моите първи записи, в които я документирах, бяха в Генерал Тошево, Добрич и с. Ведрина. Певицата, която по най-звучен, хубав, сладък начин ми е изпя, тогава беше по-малко известна, въпреки че беше вече професионална певица, по-късно стана една от звездите на българската народна музика – Галина Дурмушлийска. Тя е първата, която я възроди, записвайки я в Българското национално радио. Още тогава, когато я слушах от жените, които ми я пяха, от пръв поглед си личеше, че това не е точно народна песен. Разбрах, че има нещо авторско, нещо, така да се каже, около фолклора, парафолклорно, нещо градско. Първият и стих веднага отвежда към паралелите с Ботевото творчество: „Я надуй, дядо, гайдата, засвири, дядо, жалната, жалната, добруджанската. Да чуе навред народа как жали и плаче там роба...“

Първата фолклористка, която я записва на терен, е великата Райна Кацарова, основоположничката на модерната българска музикология. И това се случва по време на Петия събор във Варна през август 1939 г. Певицата, която я пее за първи път, е 16-годишната тогава Данка Христова от с. Абланово, Русенско. Това е едно от селата около границата, в които е имало преселени добруджанци, за да избегнат тегобата на робството.

Тази песен обаче се оказа, че има своите по-стари варианти, по-стари писмени регистрации. Аз открих по-късно името на един много известен добруджански певец, който възраждам сега от забрава – Атанас Цвятков Стоилов. Още по онова време го наричат „добруджанският певец Стоилов“. Обикаля Добруджа, обикаля България, където живеят емигранти, пее, за да им повдигне духа, разказва съдбата на народа, пише в тогавашната преса, изобщо много интересна фигура. Той е от с. Антимово, Тутраканско. И според теренните записи на Генчо Керемедчиев, работил на терен през 1950 г., когато е бил още жив Атанас Цв. Стоилов, песента е негова авторска. Историята е много интересна. През 1927 г. ходил на „екскурзия“ в Румъния. Бидейки бежанец той получава трудно паспорт, за да премине границата, но успява все пак. И посетил родното си село Антимово. Там се срещнал с един старец – дядо Цоньо, 80-годишен. И той три часа му разказвал за теглилата, за грабителската политика на румънската държава, за злочестия народ, който страдал, както от бирници, войници, така и от арманите, които са колонизатори - цинцари или арамани, по добруджански са ги наричали македонци. Разказал му е и случки от отделните села. Като вероятно е ползвал за информация и тогавашната преса. Защото в добруджанската емигрантска преса са описвали много такива случки. Атанас Цвятков Стоилов вкарва в песента имената на селата Кайряка, Кайбулар, Арабаджилар, Конак и много други, като описва и конкретни герои с техните страдания. На мъките на народа е била посветена тази песен. Генчо Керемедчиев го е питал защо има ботеви стихове, а той казва: „Не съм ги имал никога предвид“, сиреч, те някакси подсъзнателно му дошли. И след като се освободила Добруджа през 40-та година, Стоилов се върнал в родното си село Антимово и чул, че тази песен сутрин рано е пеели на нивата. Един орач, който орал с воловете, я пеел. Той се зарадвал, защото разбрал, че неговата авторска песен вече е станала народна.

Песента я имам записана и на грамофонна плоча от Атанас Авджиев. Намирал съм няколко нейни варианти в песнопойки, например в песнопойката на Янко Абаджиев от добруджанския квартал на Шумен. А последният запис, който направих, беше през2010 г. на събора на добруджанци в с. Дъбовик, родното село на Дора Габе, там я чух от Пена Василева Духнева.

Песента е много жизнена и това е пряк резултат от факта, че ние все още има какво да научим за своята памет, все има още какво да предадем като традиция на другите поколения. Независимо че на някого тази песен му звучи като ония панаирджийски песни от песнопойките. Като изпята от онези стари панаирджийски певци под чадъра с хармониума. Може би това им навява идея не само за нещо старомодно, но и за нещо свързано с масовата култура, с нечистотата. Всъщност категориите „чисто“ и „смесено“ стават все по-условни. И аз мисля, че тя, песента, е имала много важна роля и в селската култура, и в градската, и в политиката, ако щете дори. И затова не просто е оцеляла до наши дни, а е толкова жизнена и толкова популярна.

Разказът на Венцислав Димов, както и варианти на песента, чуйте в звуковите файлове.