"Очакване" на Елена Стоева

Рисувах ги по времето, когато започна карантината. Останахме си вкъщи, ходихме само сред природата. Но в самото начало се чувствах така- дуашта ми бягаше по полета от макове.

Смятам, че светът не е същият. Нещо повече – убедена съм в това. И мисля, че никога няма да бъде такъв, какъвто го познавахме преди. Цялата тази ужасна ситуация промени общуването, хората започнаха да се страхуват един от друг, дори вече като видиш приятел си по-предпазлив и не смееш да го прегърнеш. Тази прибраност на хората е доста потискаща, но от друга страна ги има и ясните знаци, че е дошло времето те да си променят мисленето.

Живеем на такова място, където имам възможност непрекъснато да наблюдавам природата. Видях какво се случва с нея, когато всички бяха затворени и не можеха да й вредят. Всичко избуя, животните станаха по-социални. В една от разходката си край реката (бел. ред. -  по брега на р. Янтра, във Велико Търново, където живее и твори художничката) се запознах с една гарга. Животните са по-спокойни.

Цялата природа реагира положително на това, че хората се спряха. Това също беше толкова ясен знак, че е крайно време да приберат лакомията си и да бъдем малко по-толерантни към целия свят, който ни заобикаля.

Нещо такова се случи. Краят на май ми е много любим с черешовите дъждове. В условията на карантина си стоиш вкъщи и съзерцаваш през прозореца страхотния дъжд, живота.Тогава имах много силни надежди, че хората ще стигнат до нови изводи. В началото всички бяха много добри. Започнаха да си помагат, възникнаха групи във фейсбук за тов.  Всеки споделяше своите преживявания и какво се разкрива пред неговия прозорец. В този период, този труден момент се улавяше нотка на взаимопомощ.

В някои от картините си показвам каква гледка виждам аз през стъклото. Тези с котките, например, илюстрират техния чудесен живот, как общуват помежду си, те не спярха да живеят.

Истината е, че на мен много ми липсваха близките ми. Липсваха ми събиранията, нормалната комуникация. След това една обикновена среща с приятели можеше да ме разреве. Започнахме да отдаваме значение на малките неща. Когато пък всички бяхме вкъщи, се замислих, че никога не сме общували толкова пълноценно.

                                 

В един момент рязко минах в синьо. Тези сини и зелени цветове не съм ги мислила нарочно, но те си идваха.

Очаквам нещо по-добро. Очаквам хората да разберат посланието. Да започнат да се радват на малките неща. Те вече обръщат внимание на природата. Седейки вкъщи, те започнаха да забелязват, че навън има небе. Много се надявам да продължи да бъде така.

Цялото интервю на Светлана Вълкова с Елена Стоева можете да чуете от звуковия файл по-горе.