Актрисата Десислава Чутуркова: Когато ни сложиха маските, паднаха нашите

Десислава Чутуркова е родена във Варна. Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. След това заминава за Америка, където специализира в Atlantic Acting School в Ню Йорк. Там изучава актьоството с Дейвид Мамет. Завръща се в България и играе на сцените на най-големите театри в София, Варна и Габрово. През 2007 г. Десислава Чутуркова основава театрална трупа на име „Нагоре по стълбата“. От 2010 г. е асистент в класа на проф. Румен Рачев в НАТФИЗ.

Как се отрази извънредната ситуация, свързана с коронавируса,  на вашата работа?

Аз мисля, че всъщност ситуацията е много положителна за всички сфери, защото можем де преосмислим нещата по-издълбоко, защото досегатмного хора не знаеха, че съществува независим сектор. Всички си представяха, че артистите се водят някъде на щат, a другите са едва ли не улични артисти и някакси така бяха разделени в очите на хората. В световен мащаб независимите артисти са двигателя на културата и дават новаторските идеи. Да не говорим, че навън има много малко театри, които са с постоянна трупа.

Да, има един държавен театър или Кралски в Лондон.

Да, и в Париж по същия начин и всичко останало е независим сектор под някаква форма. Разбира се, това освен подкрепа от държавата има и много спонсори, има атмосфера за тези спонсори, което в България също е проблем и  благодарение на тази пандемия излязоха на повърхността теми, които тепърва трябва да се обмислят и  разработват.

Никой не се оказа подготвен…

Да, никой не се оказа подготвен, но слава Богу , колегите, особено двигателите на независимата ни група, се грижат това да стане достояние на Министерството на културата, защото то също не е подготвено за такива  вътрешни реформи,  да осмислят при какви условия си независим артист и какво значи да си независим артист.

Въпросът е да не си им на главата, както се казва.

Да, какво може да се направи извън това, че аз ще ти дам някаква сума  да те подкрепя. Как можеда се създаде атмосфера,  дали безплатни сцени…тоест ако независими артисти играят някъде това да е по някакъв начин субсидирано или дадено с някакви преференции,  дали при някакви по-специфични условия.(…)Не бива да има разделение, защото има и такова залитане - независими и зависими.

Защото театрите плащат заплатите за пропуснатите месеци.

Да, така е. Те си плащат заплати, но всъщност ние сме едно цяло.  Всеки си върши работата там, откъдето е.

Ти какво правиш в тази ситуация?  Смяташе тук на Театралния фестивал да покажеш един свой спектакъл, да имаш европейско турнe и световно.

Да,  всичко се срути с тези дългосрочни планове, тъй като ние бяхме пред премиера. Да,  щяхме да идваме и насам, след това планирахме световно турне из  Франция, Германия и така нататък. Всичко това се срути, неясно дали ще се възобнови някога като идея и кога това ще се случи.

Гледам aфиша тук пред Фестивалия конгресен център (ФК), всички спектакли са през октомври, ноември, декември.

Да, само че кой може да се каже дали ще се случи, тъй като ако сега организираме наново, особено извън България, ние не знаем какво ще се случи след три дни. Тази ситуация ни налага да сме малко по-бдителни в настоящия момент, тоест какво можеш да направиш – някакъв по-краткосрочен план, защото наистина не знаеш. На мен лично ми подейства вдъхнвяващо всичко това, така че аз малко се поспрях, позадълбочих, помислих коя съм, накъде съм тръгнала, какво е важно за мен. Започнах да си творя, да пиша повече неща, започнах индивидуални уроци на пристанищната зон, на плажа.

Какви уроци?

Актьорско майсторство,  индивидуални за  хора, които винаги са искали, а не са намирали време.  Така се случи, че в момента съм тук и ми се обадиха. Аз гледам да намеря начин, по който мога да бъда полезна на хората в настоящето.

Има хора, които искат!?

Да, абсолютно. Сега са индивидуални, за да спазваме мерките и да няма опасност от заразяване и да е окей за всички. Преосмислих, може и по този начин, може и индивидуално, може и на открито.

А какво ще стане сега с Национална академия за театрално и филмово изкуство (НАТФИЗ)?

Да. Плановете са да отвори на първи август, за да завършим втория семестър, който пропуснахме, преди да започнем следващия зимен семестър, защото няма как да започнем преди да сме завършили и се надяваме да е позволено това, тъй като актьорското в академичен план включва двайсет човека на сцена. Сцената не е много голяма, няма как да се ползват маски. Тоест и това не знаем дали ще се случи, тъй като сега има някакъв нов пик и се надяваме да бъде овладян, но планът е такъв – първи август да отворим. Парадоксалното е, че е в разгара на лятото, но действаме според обствоятелствата.

Какво стана с твоята формация? Предвиждате ли някакви по-малки форми като моноспектакли на открито?

,,Коктейл парти” на Т. С. Елиът е една нова пиеса, която за първи път ще бъде в България. Преведохме я и вече се работи по паркове и градинки по текста и се надяваме вече от септември да започнем репетиции и да решим кога можем да възобновим тази премиера.

Вярно ли е, че кризата дава възможност?

Аз лично така гледам на кризите. Това е една възможност да преосмислиш много неща, да видиш дали си в правилната посока, какво можеш да подобриш. Има го и разочарованието, че ти се провалят плановете. Не знам!  Аз се доверявам, че  Бог ни води в правилната посока и не е случайно това, колкото и да не ни е приятно, съм сигурна, че не е случайно и е за добро.

Може би ни казва да спрем за малко, да се огледаме в тази пауза. Все пак вярно е, че всеки миг е ценен когато си жив, но би трябвало да има такава пауза.

Да, със сигурност и пауза, и вглеждане в себе си. Когато  много искаш всичко да реализираш във външния свят, понякога остава неяснота във вътрешния свят. Всъщност той е най-важен, за да сме пълноценни.

Ти какво установи за себе си?

Опознах себе си в по-голяма дълбочина. Видях много краски, които бях пропускала преди  това. Опознавателно ми подейства.

Какъв човек си, ако сега можеш да се определиш?

Един калейдоскоп с много цветове, който бързо може да промени формата си. Същевременно съм много вдъхновена, включително и  от това, което се случва, защото хората стават по-истински, дори в болката си. Учат се да споделят повече, да общуват истински. Разсъждавах над това, че се наложи да ни сложат маски , за да ни паднат маските метафорично казано. Трябваше да усетим истинското присъствие на маската, за да разберем, че ние имаме една друга маска, зад която се крием и зад която се преструваме. Даже се чудя дали да не разработя това по някакъв начин в творчески план. И едно такова нещо се получи при всичи хора. До колко е съзнателно и целенасочено е отделен въпрос, но има такъв момент. Криехме от себе си и не виждахме много неща.

Цялото интервю на Даниела Стойнова с Десислава Чутуркова можете да чуете в звуковия файл.